Шантави неща за шантави хора

Очите ти са празни. Къде е онзи блясък, в който се влюбих и който те правеше уникален? Къде е вярата ти, че можем да променим нещата? Какво се случи с мъжът, за когото се борех с целия свят и заради когото победих повечето от страховете си?

Какво стана?

Защо и двамата мечтаехме толкова един за друг и не успяхме да сме заедно?

Защо сега си с една жена, за която ми казваш, че е единственото ти спасение и ме гледаш по този начин, казвайки ми “С нея съм, защото не успях да бъда с теб?”.

Защо аз съм с много мъже и те гледам така питайки те “Защо не успях да бъда с теб?”.

Какво се случи и къде се разминахме?

Няма значение нали?

Фактите са факти.

Ти си с нея, а не с мен.

Аз съм с тях, а не с теб, но защо?

Питам те какви са плановете ти, а ти ми отговаряш че нямаш такива.

Питам те ще заминаваш ли или оставаш, а ти ми казваш, че не знаеш.

Питам те ще я вземеш ли със себе си, ако заминеш, а ти ми казваш, че на нея няма да и хареса и затова сигурно ще се върнеш.

Питам те обичаш ли я, а ти ми казваш, че на тази възраст на която си любовта е илюзия, останала в миналото и че ти е останала единсвено студената рационалност.

Питам те дали си щастлив, а ти ми отговоряш утвърдително.

Тогава те попитах защо след като си щастлив очите ти са налети със сълзи, а погледът ти е празен и ти ме излъга, казвайки ми, че все още изживяваш културен шок и не можеш да се адаптираш.

Казвам ти, че ми липсваш.

Ти ми казваш, че ти липсвам.

Мълчим и се гледаме в очите.

Хващаш ръката ми и се опитваш да ми кажеш нещо.

Аз ти казвам, че трябва да се прибирам, защото рано сутринта пътувам.

Питам те, ще ме закараш ли, а ти ми казваш “да”.

В колата, пред вкъщи ме погледна отново и ме попита кога ще ме видиш пак.

Аз ти казах, че не знам...може би за Коледа, а може би следващият път, когато се върнеш пак в България.

Каза ми, че имаш физическа нужда да си с мен.

Аз ти отговорям, че тази нужда трябва да е свързана с нея, а не с мен.

Молиш ме да ти обещая, че ще ти се обадя.

Аз ти обещавам.