Стоя и блея... гледам зеленият рай под прозореца ми и се наслаждавам на спокойствието в сърцето на София. Толкова е спокойно, че редовно идва някой, който да се изпикае зад другата сграда и когото виждам, пушейки на терасата. Толкова е спокойно, че подслушвам майсторите, които слагат дограма в преждеспоменатия и препикаван блок. Вятърът...Преливащото зелено...нежното кафяво...и гълъбът, който всеки ден се разхожда гордо и бодро по улука и перваза на терасата.

Стоя и блея, а работата на целият китайски, японски и афганистански народ е струпана на бюрото ми и то се огъва, молейки за милост. Какво ли би ми казало бюрото, ако имаше душа и уста? Може би:

-          Облекчи ме, моля те, дъските ми се цепят. Нямаш ли сърце?

 

Или

 

-          Кучко противна, няма ли най-накрая да разкараш тези класьори? Какво си мислиш, че съм каменно ли? Не, аз съм прост талашит, така че – аре размърдай се.

Ох, каквото и да ми каже не ми пука. Защо ли? Защото блея щастливо като едно от малцината оцелели гергьовски агнета. Рипам с копитца, хапвам зелено, дрънкам със звънчето и не ме ебе за огъващото се бюро, за листите със задачи и сроковете.

Кое е по-важното и по-значимото – отпускането или мобилизирането?

 Качеството на работата или количественото и измерение – спазените срокове?

Коя е по-малката жертва работата по 16 часа на ден или лишаването от бира с приятели?

Кое е по-правилно – да работиш за много пари с кофти колеги и кофри работа или за малко, но с готини такива и удовлетворяващи те дейности?

Стоя и блея...и се лутам...гледам едно листо. Опитва се да падне от повече от минута и не пада. То просто лети. Целува прозореца, прегръща клоните, пръска чар сред другите листа и се рее...свободно и попаднало в безметежността.

Стоя и блея и се опитввам да мисля. Поемам своята глътка въздух преди да продължа да работя. Размишлявам, преди бюрото ми да започне да ме псува отново. Разпускам... боли ме гърбът...облягам се на стола и се залюлявам на двата му крака, гледайки навън.

 Искам да съм в Истанбул и да пия отново кафе, докато гледам джамията, върху чийто покрив има порастнало дърво.  Искам да изживея отново сладкия флирт с италианеца от турски произход - Антонио. Мога после да правя бавен и продължителен секс. Искам да се нося безметежно в страната, в която всичко е бавно и спокойно. Отговаря на състоянието ми.

Стоя и блея и осъзнавам, че погедът ми се е забил в една снимка на усмихнати деца, които са на средата на прясно окосена и свежа зелена поляна. Върнах се няколко дни назад, там където бях. Огромни поляни, осеяни с глухарчета. Буренясала ски писта. Пролетен дъжд. Прочистващ и студен въздух. Съвършеният предбалкан. Великите борове. Сладостните тръпки от единението с природата. Тръпките...ех, как ме побиват. Усещам ги. Разхождат се по гърба ми. Събират се в гръбнака, точно между плешките, за да се спуснат надолу и да обладаят цялото ми същество. Има едни отцепници. Те членуват в дружеството на независимите тръпки. Пътят им е различен. Понякога обхващат стомаха ми и ми е трудно да разбера, дали са ме обсадили тръпките или разстройствата на стомашно-чревният тракт. Други пък, по-радикални тръпки сграбчват здраво сърцето ми и ми казват, че участвам в учебно тренировъчен процес, в който си припомняш усещането за разбито и излекувано сърце. Третите независими тръпки са здраво стъпили на земята и се опитват да ме привлекат за каузата, подкосявайки коленете ми. Ей, много отцепили се тръпки има. Започнах да ги усещам всичките.

Време е да затворя вратата на терасата и да обърна внимание на мрънкащото бюро. Имах нужда от глътка свежи спомени, тръпки и изживявания. Айде стига съм бляла, че ще ме помислят за клонирана овца под прикритие на хомо сапиенс.

 

 

аз преди един час се определих като тъпа уфца, защото си затрих много готин пост без да искам. но ти...да не си влюбена? :)))))

вярно си изтрещяла, моме :)))
Ще те взема с мен в Кайро, навитак ли си?

на внезапно свършилата почивка те е обхванал. Мен ме тресе същия. Всички ни тресе. Спокойно, чак по Коледа ще има толкова почивни дни накуп, ще ни мине дотогава:)

Ти пък си толкова кадърна и толкова се радвам, че те има! Ако трябва да добавям нещо след това, то е, котешка душице, би ли направила компромиса да пишеш в блог-а в някои моменти (каквато и да е продължителността им), в които просто се чувстваш много добре. Плийз.

моля,в най-скоро време да си закупиш АЗМ и да го оставяш включен постоянно,защото не искам да пропускам мислениците ти!!!

(АМЗ - автоматичен записвач на мисли)

daa dobra ideq , analizatori i az sam - za!

ама то това сантиментално настроение било отдавна, ва..:)
ако те бях прочела по-рано нямаше да ме сащисаш тъй на летището :))))))))
аре да се хванем и да аправим едно мааалко пътешествийце някоя съботка (примерно 24ти) до където и да е. само ей така - за разходката?