Това е един материал, който написах за бюлетин, имащ за цел - популяризиране на ромите и подобряване на техния имидж... всъщност това си е една страница, която ще си правя всеки месец. Идеята за създаването на тази рубрика, се роди в една късна и студена февруарска вечер. Тази вечер разговорът бе свързан с междуетническите различия и ползите от тях. Съвсем естествено и спонтанно се стигна до предложението да се създаде една нова рубрика, която да се казва „Сблъсъци” /идеята е взета от едноименния филм/.

 Целта и е да се представят обичайни и ежедневни ситуации, в които са попадали една голяма част от хората, които четат този бюлетин.

Различното? Опитвам се да представя една по-различна гледна точка  – гледната точка на един обикновен човек, който не се категоризира като етническо малцинство... за сега. Приятно четене.

 

Различията... хората...етносите...

 

Защо толкова силно се опитваме да се отличаваме един от друг и каква е причината толкова упорито да търсим различията, които могат да създадат конфликти, но не се вглеждаме в онези малки и големи неща, които ни сближават и ни правят по-богати и по-добри? Може би това са предразсъдъци, които всеки един от нас носи, може би това е нежелание да приемаме различните от нас хора, защото сме развили условен инстинкт за това, а може би се дистанцираме, просто защото някой някога ни е казал, че трябва да общуваме с даден човек и ние сме започнали и продължили да го правим, ей така само защото така трябва.

Искам да ви разкажа една история, на която станах свидетел, която помня все още и която едва ли някога ще забравя. 

Беше горещо и задушно лято, може би преди 3 или 4 години. Стоях на автогарата в родния си град и чаках автобус, който закъсняваше вече с 20 минути. На пейката до мен беше седнала възрастна жена – ромка. Изглеждаше от онези жени, които са на не повече от 60 годишни, но нещо в лицето и излъчването и подсказваше, че притежава мъдростта и опита на 100 годишен човек. Беше облечена семпло и спретнато. С малки черни велурени обувки и рокля на цветя. Личеше си, че това са дрехи, купувани много отдавна, но си личеше и грижата, която тази жена бе полагала за тях, за да ги запази в този вид. Жената имаше и бастунче – малко и дървено, чиято повърхност бе станала по-гладка от тази на обработен скъпоценен камък, но тази гладкост се дължеше на едно- единствено нещо – прекомерно използване. Беше сплела ръцете си на дръжката му, а ръцете и... черни, съсухрени и големи. Беше ги положила върху бастунчето с онази нежност, с която бе прегръщала децата си и бе ги гледала, докато заспят и с която отместваше закачливите кичури коса от челата им.

В една малка, синя торбичка до себе си, носеше две филии хляб, от които си чупеше по малко и се хранеше. Хлябът беше сух, с незнаен произход и възраст, но се виждаше как преди да премине надолу и да създаде онова усещане за ситост, към което се стремеше, дереше гърлото и причиняваше неприятно усещане, а може би дори болка. Докато се хранеше, на земята до нея кацна една птичка – малка, крехка и спретната, точно като нея. 

Жената я погледна мило и се усмихна – никога през живота си не съм виждала подобна усмивка – прикрита, щастливо-тъжна и казваща „Знам, че и на теб ти е трудно”, а после... без да се замисли започна да храни птичката и да и говори, като на свое дете.  Каза и: „Ех, миличка... и ти си сама, като мен. Ако ние самотниците не си помагаме и не споделяме храната си един с друг – никой няма да го направи. Само ние знаем какво ни е. Хапни си миличко, аз се нахраних...”

Изтръпнах и очите ми се насълзиха... пожелах да помогна на тази жена, но единственото за което се сещах, че мога да направя бе да и дам пари, а знаех, че е изключително неудачно. Тя излъчваше такова достолепие и гордост, че ако го бях направила, щях да я обидя със сигурност, а единственото което исках беше да я прегърна и да и благодаря, за това че ми показа тази черта на хората...

Спомняте ли си, че в началото споменах, че жената е ромка? Бяхте забравили? Аз също съм забравила какъв е цвета на кожата и или по-точно за мен няма значение, защото никога след това не съм виждала нищо и наполовина толкова нежно и истинско, направено от ром, българин, турчин, арменец....

След тази случка, бях изключително развълнувана и разказах на приятелите си за нея. Единият от тях каза: „Какво толкова те е впечатлила една циганка? С нищо хубаво не могат да ме впечатлят тези хора, затова спри да говориш така.”... не му отвърнах – тогава осъзнах за пореден път, че хората са различни, че са развили различни сетива за нещата около себе си, но най-вече разбрах, че няма значение какъв е етноса на човека, за да ти предаде поредния урок по човечност и състрадание.

Общочовешките неща (и черти) са много, много повече отколкото различията, които ни делят, затова има и такова понятие като "човечество", което не е ефимерен израз, съчинен от някой философ просто, а истинска реалност :) Че то кой не се различава от някого, ако ще търсим различия, и ще им обръщаме такова внимание- че нали и двама родни братя се различават същностно по толкова много неща... Дори близнаците, прекарали девет месеца в една утроба! (нещо се вдъхнових... ;-)))
Така че- разбира се, че общочовешкото трябва да търсим, то има само значение... Ако искаме да живеем заедно, разбира се, а не във вечна самота....

:)*

ромите си имат в повече и някой други не толкова лицеприятни верно пак общочовешки кчавества ...
Не казвам, че са лоши хора. По скоро са други, с друг начин на мислене и ценностна система и просто не пасват на един модерн свят в, който ние се опиваме да се впишем.

щеше да е хубаво изключенията като тази жена да са повече ... хубаво си я описала и такива хора са наистина впечатляващи