Ана казва, че ако го нямаше грозното, нямаше да оценим красивото и ако я нямаше болката, нямаше да знаем какво блаженство е хармонията и балансът.

Ана плаче, когато хората не успеят да я разберат и да видят металната планина, скрила приказни герои, която тя вижда гледайки контейнера за боклук. Ана плаче, не защото е неразбрана, а защото хората отхвърлят и не искат богатството на другите светове. Плаче, защото  хората просто се отказват от това – отказват да го видят и отричат, че съществува.

Понякога и аз плача, а преди няколко дни плаках много.

Тя стоеше срещу мен. Дълбоките бръчки обхождаха лицето и и аз можех да видя картата на нейния живот. Косите и бяха дълги и прорастнали. Виждаше се, че преди няколко месеца е имало боя по тях и че тогава тя е изглеждала различно. Картата, която имаше на лицето си показваше, че животът и е бил тежък и че е страдала. Преодолявала е много болка, а ако не е успявала е продължавала да върви с нея, защото знае, че пътят е важен и не бива да спира. Устните и почти се бяха изгубили под дълбоките бразди на старостта, а зъбите и бяха изчезнали безвъзвратно като безгрижието и.  Виждах срещу себе си старица и не можех да повярвам, че тази старица е моята майка. Стоях и я изучавах  - беше като все едно виждах нов и непознат за мен човек. Продължих да я изследвам и се вгледах в очите и. Те, които някога бяха живи и с цвета на прясно окосена трева, бяха изморени и бяха променили цвета си – бяха с цвета на изгубило надежда небе. Виждах болката в това небе и усещах безсилието си. Не знаех как да бъда донор на надежда на небе...

Тя стоеше и ми разказваше история. Не за себе си и за това, което и се е случило и е изживяла. Не ми разказваше за проблемите си. Тя стоеше, разказваше и сълзите се стичаха по очите и. Заслушах се в историята и. Тя плачеше, защото преживяваше отново болката на едно семейство и в момента, в който се заслушах потънах в очите и и се пренесох в нейния свят. Болката и ме сряза – беше като усещане от нож впил се в бъбреците и стигнал до сърцето ми. Видях хората, за които ми разказваше. Мъж и жена. Те стояха на леглото, хванали се силно за ръце и се молеха смъртта да ги отнесе, защото знаеха, че ако не си отидат заедно, болката от загубата няма да е нищо пред тази, която ще изпитат от пребиващият ги син. Знаещи, че ако само единият си отиде, другият няма да има вече нищо. Знаещи, че смъртта на вторият ще е жестока, а любовта им един към друг ги караше да се молят Смъртта да бъде милостива. Съпрузи, молещи за милост Смъртта, а не Бог. Тя - на повече от 70 години с разбита устна, а той загубил разсъдъка си след последния побой.

Тя продължи да ми разказва. За летата, в които е идвал да носи сливи на мен и брат ми, защото сме деца и децата трябва да бъдат обичани и обгрижвани. За пролетите, които и е носил момини сълзи, защото правят къщата по-уютна с аромата си. За болката, с която е казвал: нека има за децата, аз няма да имам деца в моята къща.

Разказваше ми за добрината и за болката, която изпитваше това семейство. Унижението от това да бъдеш пребиван от сина си. Страхът да останеш сам и единствената надежда, която имаш – тази, че смъртта ще прояви милост и ще ви вземе заедно.

Разплаках се. Станах, прегърнах я и и казах колко много я обичам. Единственото, което исках бе да и благодаря – да и благодаря за това, че ме е научила да виждам металните планини в контейнерите и да вярвам, че там има приказни герои. Исках да и благодаря за това, че ми припомни, че умея да ги виждам, защото се бях загубила. Бях загубила надежда и тя ми я върна. Тя ме върна. Отдръпнах се и в този момент очите и придобиха цвета на прясно окосена трева....