Какви са мотивите ни да търсим своята половинка? Да се преборим и покорим света заедно или поне да затворим устата на самотата...някакъв неясен за нас стремеж да се слеем и отдадем...или просто амбиция да допишем личния си роман, но не сами? 

От момента на нашето физическо и психическо съзряване започваме да търсим...търсим различни неща – в началото се опитваме да разберем какво е усещането от докосването, целувката, секса...по-късно, познали всичките тези неща се опитваме да разберем и да усетим какво е да бъдеш обичан и да обичаш и какво е споделената интимност. Още по-късно, търсим някой с когото да създадем свой дом и да отгледаме там децата си....а в старостта, търсим единствено някой, който да остане жив и да е до нас, за да започваме деня си с него.

Докато търсим своята половинка се срещаме с много непознати, с много хора, които обикваме, а после започваме да презираме, с много хора, които не си спомняме или не помнят нас...с много мъже или жени, за които сме си помислили, че са голямата ни любов...и може би са били....а може би е станала грешка...няма значение.

Винаги съм казвала, че любовта се е комерсиализирала...твърдяла съм, че всеки един от нас търси и предлага нещо на този пазар и все пак, има една грешка, които всеки един от нас допуска. Тя е че много често избираме гордостта си пред това да кажем „Остани”...почти винаги оставяме човека, когото обичаме да си тръгне, само защото знаем, че ако го помолим да остане – той може и да не го направи и тогава ще сме загубили всичко – и човека и достойнството си, а ударът ще е двоен и не е ясно дали ще оцелеем след този трус. Защо избираме гордостта си пред това да задържим човека, чиито мисли разбираме, само като го погледнем в очите? Защо си забраняваме щастието? Защо търсим топлината на интимността и в същото време избираме студеното достойнство или неясният страх на това да не се изложим? 

Какво означава любовта? За мен истинската любов е умението да прощаваш...любовта не може всичко...тя има начало, има кулминация, има край...любовта греши – много често...но любовта прощава...прощава грешките, забравя болката, игнорира егоизма и съживява единствено и само топлината...и умението ни да си простим грешките...

Скоро попитах един човек, какво е за него любовта....той ми каза, че любовта е онази малка невидима нишка, която свързва две сърца и създава реалното усещане, че сте се отдали напълно един на друг....любовта е да пуснеш някой да се вихри в душата ти и да знаеш, че можеш да му покажеш всичко и че той няма да руши, а само ще облагородява...той каза, че за него любовта не се базира на думи, а на усещания...сподели, че за него най-важно е да може да разгадае желанията на любимата си, докато я гледа в очите...

Попитах го, молил ли е някое момиче до сега да остане, докато и е отварял вратата на излизане...той каза „Не”...попитах го защо, а той ми отговори, че дори да вижда, че единственото нещо, което трябва да направи е само да каже „Остани”, не би го направил...изненадах се....мислех си, че едно от най-важните неща, между обичащи се хора е сигурността и липсата на притеснение от това да помолим човека, с когото искаме да споделим живота си да остане...да не се страхуваме, че след като го помолим ще си тръгне и ние ще сме унизени...все пак всичко това са думи, само думи, които използваме за да прикрием или покажем слабостта си...думи, които така се страхуваме да кажем...думи, които предпочитаме да премълчим, отколкото да кажем или дори да изкрещим...

Всеки един човек е вземал решение и си е тръгвал...аз също...когато си бях събрала багажа и погледнах момчето, прочетох в очите му, че иска да остана...тогава се усмихнах и му казах „ Кажи ми го”....той не го направи и аз си тръгнах...аз също предпочетох думите, пред прочетеното в очите...няколко години след това, се срещнахме и си заговорихме за този случай...той ми каза, че е осъзнал колко малко е трябвало да направи и че ако може да върне времето е щял да ме помоли да остана...каза ми го...няколко години по-късно...може би четири...

Отново потънах в дебрите на съзнанието си. Замислих се за избора, който правим. Ако се въздържим и замълчим и не помолим любимия/ата да остане съхраняваме достойнството си, но съжаляваме за това и се питаме как ли би изглеждал живота ни, ако бяхме казали тази дума? Ако помолим някой да остане и въпреки всичко си тръгне, обикновено страдаме...защо?..страдаме, защото сме имали куража да проявим и покажем чувствата си и сме били отблъснати...страдаме не защото сме загубили любовта си, а защото сме изглеждали глупаво...не е ли това една велика суета?...всъщност чувстваме непрекъснато една огромна топка страх в стомаха си, защото не желаем да бъдем отблъсквани...не желаем да изглеждаме смешни и жалки...не искаме да ни виждат как страдаме и колко сме смазани...обикновено, когато съм се разкривала и когато достойнството и сърцето ми са били разбити съм казвала и казвам, че искам да остана сама...но болката е толкова силна, че не мога да се справя сама с нея...всъщност искам нещо съвсем различно...но лъжа всички около себе си, че ми няма нищо, за да запазя достойнството си...аз също падам в този капан...всъщност хвърлям се сама в него и избирам достойнството и гордостта и огромното желание да не изглеждам жалка...

Всъщност болката ни прави по-истински...помага ни да вървим напред и да пораснем...загубената гордост ни помага да останем човечни...да разберем кое е стойностно и истинско....

Защо бягаме от любовта...защо стоим на едно място...защо вървим назад...защо лъжем...защо преглъщаме горчилката...защо не можем да простим на себе си...защо избираме суетата, пред това да се борим за любовта? Как можем да намерим човек, до когото да се събуждаме всяка сутрин, ако суетата ни е по-важна от него? Как ще познаем истинската интимност, ако не свалим всички защитни прегради и не се отдадем напълно, без да ни пука че може да се подиграят с нас и да изглеждаме жалки? Понякога оставяме да си тръгне този, бе когото не можем и живеем години наред с някой, който всъщност не обичаме чак толкова много. А всъщност май не е толкова трудно, въпреки, че е по-трудно отколкото звучи...то е малко като Алиса, която има уникалната способност да дава много добри съвети сама на себе си и в същото време, никога не се вслушва в тях и не ги следва... J Аз вярвам в Алиса, в любовта и в искреността, така че....ми остава само да щурмувам следващата си любов и да се вслушам в съветите си J

си чета своите въпроси, изводи и недоумение...
Много красиво си се изразила...Ами, пожелавам ти да съумееш да се вслушаш в казаното...и да имаш куража да правиш грешки :)))))

Не казваме: "остани", може би защото дълбоко в сърцето си чувстваме, че след като си е тръгнал (а) веднъж, може да има и втори и трети път.А счупената ваза дори и майсторски залепена, губи съвършенството си.

А ТОЙ МИСЛИ ЗА ДРУГА,КАКВО ДА МУ СЕ ОБЯСНЯВАМ;(((

прочетох само първия абзац от поста ти и ми напомни това -
http://11minuti.blog.bg/viewpost.php?id=4860

искам да го споделя с теб :)
това е отговорът, според мен :)
или поне моят отговор!

прочетох го...красиво е и истинско, но не знам дали е отговорът...може би е само част от него...другата част всеки един трябва да си я открие сам...
Tsvetamak, да може да има и втори и трети път, но все пак - хората грешат и трябва да им дадем шанс да поправят грешките си и да коригират поведението си...
Wildroses, куража да греша го имам...понякога и мъдростта да се уча от грешките, а за вслушването...и аз си го пожелавам :)
Искам да ти кажа "анонимен" - ми започни и ти да мислиш за друг...казват, че "клин клин избива" ...избий го този клин :)
Усмивки на всички желая... ;)

Егото на повечето хора е над разума им. Може да помолиш и той доволен от победата си да си тръгне въпреки това, но тогава вече той ще носи вината. Няма да виним себе си, че сме мълчали. Да кажем остани, значи да бъдем искрени.

всичко да можеше да се върне с едно "върни се, остани, не си отивай ... "

ама то стигне ли се до там, проблемите не са вече в думите. Гордостта поне на мен ми е най малкия проблем ... ако искам нещо, се боря ... ама само ако виждам смисъл.

а тва с комерсиализирането е една ужасната тенденция, ама айде да не се отплесваме

не бих казала "Остани", просто защото знам, че няма смисъл. Един човек решил ли е да си тръгне, нищо не може да промени решението му. Или поне за мен е така. Ако аз реша да си тръгна, това значи, че наистина искам да го направя.

За да имаш силата,да кажеш "остани", трябва да си победил себе си, егото си, да си готов да живееш за другия. Много често се казва, "Не мога да живея без теб!" Понякога е по-лесно да живееш без някого, отколкото да живееш с него. Не да съжителстваш, но да живееш пълноценно! Да живееш, мислейки как да улесниш живота на човека до себе си, как да направиш така,че на него да му е добре, лишавайки себе си от нещо! Любовта е действие! Да кажеш "остани" също!:)))

заеби това "Остани". Дай първо да поговорим за "Ела"! :)

понякога не си го решил, понякога просто си тръгваш, за да тръгне някой след теб и да видиш, че някой иска да те задържи в живота си...
Владко, слънце...аз затова говоря за "остани", за да знам когато кажа и започна да говоря за "Ела" какво да правя после... :)

че казаното от тебе е много мило и истинско но мислиш ли че когато кожеш на едно момче/момиче "Остани... моля те не си отивай той/тя ще те послуша. Всеки един човек е различен сам по себе си! Аз мисля че това момче което обичам много никога няма да бъде мой но все пак наистина ще страда ме по-малко ако си признаем чувствата на любимия човек!!!

за да кажеш 'остани' или да го чуеш-това е въпроса
защото човек е свиканал да прави изводи след като нещо се случи, а не преди това.Когато трябва да се прави избор е по-лесно да имаш основа,думи казани от дуг сякаш отговорността пада на плещите на другия.Заставаш зад изграден модел на поведение и едва ли не го следваш сляпо дори да се гршиш.като кажеш нещо истинско и откровенно дали се унижаваш,не просо правиш избор и отстояваш избора