„Не струва!”. Това е обичайният отговор, който получава всеки, задал въпрос на учениците за политиката на Министерство на образованието и науката. Аргументите са много, засягат различна проблематика, породени са от поредица /не/адекватни управленски решения, от работата на образователните институции и в повечето случаи са основателни.

Един от най-често срещаните аргументи е степента на професионална подготовка и най-вече адекватност на преподавателските кадри. Гневът на младите хора, които са основни бенефициенти на образователната система, е основателен. През 2005, а и през 2006г. учителските протести, много дълго време бяха тема номер едно в публичното пространство. Синдиката на българските учители се бори и защити техните права. Пропуснатите, заради протестите, часове се наваксваха във времето, предвидено за екскурзии /поне такава бе официалната теза/. На фона на тази успешна мобилизация на човешки ресурси  и обществен натиск за отстояване на правата на учителите, какво се случи с правата на учениците и най-вече с качеството на учебния процес? Отговорът е „Нищо”. 

Всичко продължи по старому, с тази разлика, че  20% - то увеличение е налице и учителите започнаха редовно да „прибират” в джобчетата си по-големи суми, а учениците продължиха да получават "качествения" продукт на образователната ни система. 

Случилото се е поредното доказателство за това как още един път, онези които трябва да дават пример на младите хора, дадоха пример само и единствено за това как може да обещаваш, да оправдаваш липсващата си мотивация, с ниските работни заплати и когато получиш това, което си искал, много бързо можеш да  забравиш всичко, което си обещавал. Типично по български, а после защо политиците ни били такива. Ми какви да са, нали такива учители са ги възпитавали.

Това сигурно е един от малкото случаи, в които държавните институции направиха това, което се искаше от тях, като резултатът от техните действия е равен на определени бюджетни преразпределения, финансови дефицити и никакво подобряване на качеството на образованието. Почти една година след протестите, училищата изглеждат все така неприветливо. Тук, под неприветлив не се разбира остарялата материална база, а атмосферата която се създава. Атмосфера, която създават учители и ученици, но за която инициатори би трябвало да са учителите. Часовете протичат по същия скучен и еднообразен начин...материалът е сдъвкан, изплют и издиктуван...а учениците – третирани като виновници за всички световни нещастия и неблагополучия, но най-вече за семейните такива на въпросните учители. Повишаването на квалификацията на учителите е в сферата на добрите пожелания, а липсата на пари и достатъчно човешки ресурс са отново основните оправдания.

         Часовете протичат по начина, по който са протичали и преди две, и преди двайсет години, методологията е същата, компетенциите на учителите не са се повишили осезателно, въпреки че един от мотивите за исканото повишение на заплатите беше именно това – да могат да си купуват повече специализирана литература и да повишават експертността си в съответните сфери. Повишаването на квалификацията на учителите е в сферата на добрите пожелания, а липсата на пари и достатъчно човешки ресурс са отново основните оправдания... една година по-късно.

Една година по-късно, вече като страна членка на Европейския съюз, в България се говори за децентрализация и училищна автономия, но какви ще са резултатите след получаването на така желаната самостоятелност? Дали директорите и учителите са достатъчно подготвени мениджъри и дали тази автономия няма да доведе до още по-драстично понижение на качеството на образованието и до още по-тотална незаинтересованост за придобитите от учениците знания?

Ако можеше да се гарантира професионално отношение и подход, с 20% повишение на заплатите, би било прекрасно. Факт, е обаче че повишаването на заплатата не е правопропорционална на качеството на работа. 

Учителите много често измерват качеството на своята работа с постиженията на своите ученици. Споделят гордо, че въпреки всички недостатъци на образователната ни система – българските ученици били едни от изключително умни и знаещи...били едни от най-способните в цяла Европа. Елегантно пропускат, че почти 100% от доказалите се младежи посещават частни уроци и школи, за да развият своите умения, които не са били открити или са били пренебрегнати от съответните учители. 

Нека се върнем към продуктите на българското образование. Кои са те? Според повечето хора са: придобити знания и получено възпитание.

        Ако се разгледат знанията като изградена теоретична база, върху която да се натрупват практически умения, в такъв случай – да, образователната система дава възможност за заучаване на огромно количество информация, която разширява неимоверно общата култура на младежите, но която не им помага да станат по-добри специалисти и да се развиват в професионален план. На фона на тези така широки знания, които са натрупали учениците, се забелязва масова неграмотност и неумение дори да пишат правилно, а пунктуацията не трябва да се коментира в случая, защото би звучало твърде амбициозно.

 

Изучават се множество дисциплини, които имат за цел да разширят техния мироглед, да ги научат да мислят и да виждат нещата по различен начин, така че да могат да открият своята гледна точка за нещата и да изградят аргументирана теза в подкрепа на своята позиция. Изучават се дисциплини като „Свят и личност”, които имат за цел да ги научат да се справят с житейски проблеми, използвайки образованието, което са придобили. Няма смисъл да се коментират учебниците, нека да се върнем към учителите. Едни от основните умения за живот, чието развитие цели тази дисциплина, са уменията изработване на планове за личностно и кариерно развитие и за подготовка на документи за кандидатстване за работа. Уроците са написани достъпно за учениците, но развитието на тези умения е възложено на хора, на които не им се е налагало да си търсят работа в условията на пазарна икономика и толкова голяма конкуренция. Преподавателите по тази дисциплина, в най-добрия случай са на средна възраст 35 години и нямат нужните компетенции за това как се пише автобиография по европейските стандарти, просто защото те са писали единствено такива в свободен текст. Не са запознати кои са основните акценти, които са важни за работодателите, защото са започвали да се развиват като специалисти във време, в което най-важно е било дали си бил активен член на комсомола и доколко изявени членове на Партията са били родителите ти. Не са наясно колко важно е доброто оформяне на комплекта документи за кандидатстване за работа, защото когато те са си търсили работа /ако са си търсели, а не са били разпределени/, всичко е било просто формалност... просто, за да има такива документи в архива. Преподавателите по тази дисциплина гледат на Интернет с недоверие и смятат, че има „нещо гнило” в цялата тази работа. Не виждат смисъл в това да се пишат мотивационни писма, защото смятат, че при положение, че кандидатстваш за нея, значи си достатъчно мотивиран да я получиш и да я вършиш... качествено. 

В такъв случай, въпросът е какви умения за търсене на работа могат да развият в младите хора такива преподаватели? Доколко могат да създадат реални представи за важността от изготвяне на планове за личностно и кариерно развитие? Възможно ли е хора, които никога не са минавали през този процес, да обучават други, на които много скоро им предстои да попаднат в този водовъртеж от търсене и предлагане? Могат ли хора, които правят от 20 години едно, да подготвят младежите за това, което ги очаква, а именно ежедневно доказване като добри професионалисти и как могат да обяснят, че едни от основните елементи на това доказване е непрекъснатото повишаване на експертността и придобиване на нови знания и умения?

Никъде в образователните програми не са залегнали така важните „умения за живот”, които помагат на младите хора да решават реално възникнали проблеми. Никъде не се говори за това колко важно е ефективното общуване или асертивното поведение. Няма обучения за водене на преговори, въпреки че всеки ден на всеки един човек му се налага да преговаря. Не са предвидени часове, в които да се развиват уменията за себепредставяне и да се говори за това, че не скромността е тази, която краси човека, а реалното самочувствие и осъзнаване на областите, в които той е добър и на тези, в които трябва да положи повече усилия, за да стане добър.

Никъде в образователните програми не са залегнали... как да залегнат такива неща, при положение, че самите учители не са запознати с новостите, с тенденциите, с реалната ситуация...? Повишаването на квалификацията и компетентността на учителите е колкото въпрос на държавна политика, толкова и такъв на лично желание за развитие. Личната мотивация и желанието на самите учители да се развиват е изключително важна, но всичко се обяснява с ниските работни заплати, които са причината за това, че те нямат финансовата възможност за достъп до специализирана литература. Дали това е така, или е поредното, прието от всички и съшито с бели конци оправдание, зад което се крият образователните институции и техните служители? Дали това не е общественоприемливият аргумент за пред родителите, че децата им получават основно теоретични знания, но не и реални умения за живот?

Преминавайки към възпитанието е нужно да се отбележи, че думата педагог, означава „човек, който води”...а накъде го води, той сам определя. Всички обвиняват днешните млади хора, че са простаци, вандали и грубияни и целта на този материал не е да се отрича това. Трябва да се отбележи само, че никое от тези неща не се предава по наследство...всички гореспоменати характеристики са  социокултурен продукт, който в голяма степен е формиран в училищна среда. Една от основните причини за това мнение е усещането за безнаказаност в младежите и тоталната незаинтересованост на учителите за това какво се случва извън училището – може да е на пет метра от входа, но нали е ИЗВЪН училището. Незаинтересоваността на учителите не е само спрямо случващото се извън училище, много често те типично по български не забелязват онова, което може да им избоде очите и което става в междучасията в училищните коридори или пък дипломатично се оттеглят в стаите си, за да не виждат нищо и да не се чувстват отговорни, а и никой да не може да ги държи отговорни за поредната проява на агресия в тяхното училище. В повечето случаи, те просто се прибират по стаите, за да изпушат по една цигара, а после показвайки се зад гъстата мъгла от цигарен дим започват да обясняват на учениците как не може да се пуши в училище или колко вредни били цигарите.

 Не е необходимо да се коментира и обяснява, важно е само да се споменат стотиците случаи на пребити деца, натрошена материално-техническа база или унижени учители. Толерираните ученици и родители, които са основни дарители на училището също са много често срещан случай в българското училище и поради „дарителството” /а понякога и само заради обществения статус/ на родителите, децата им се ползват с всички облаги и привилегии, включително и с привилегията да не ходят на училище и да завършват срока и годината с отличие. А после говори за това как правилата важат за всички по един и същ начин. Това е възпитателният продукт на нашата образователна система.

            Другата причина, която младите хора изтъкват като аргумент за своите отговори е, че в училище не им е интересно и имат усещане, че си губят времето, докато посещават учебни часове. Обичайна гледка е да видиш кафенета пълни с тийнейджъри  в учебно време, като причина за това не е само постоянното отсъствие на учители и твърде многото свободни часове. Още по-обичайна гледка е да видиш позаспали младежи в часовете по физика, история или химия или пък такива, които „цъкат” игри или смс-и на телефоните си. Въпросът тук е какво се прави, за да се привлече интереса на младежите и да се задържат в училище. Отговорът и на този въпрос е „Нищо”...или поне нищо ефективно. Министерство на труда и социалната политика, показа за пореден път, че цялата система залага само и единствено на рестрикции и го доказа с решението да се спират месечните помощи при пет или повече неизвинени отсъствия. Не е нужно дори да се обсъжда, че въпросните санкции не касаят учениците, а техните учители и че в повечето случаи учениците не могат да осъзнаят своите грешки и да ги коригират. Не се говори за стимули, не се анализират причините за това младите да излизат сутрин от домовете си, да казват, че отиват на училище и всъщност да не го правят. Прескача се темата за скуката и остарелите методи на преподаване. Не се обръща внимание на това, че има дисциплини, по които учениците знаят десет пъти повече от своите учителите. Пропуска се и много съзнателно темата за липсващия диалог между учители, ученици и родители и тоталната апатия на учителите, към проблемите, с които се сблъскват техните възпитаници. Никой не се замисля за това, че учителите вместо педагози, които да възпитават са се превърнали в обикновени преподаватели и „изпитвачи”. 

            Всички тези проблеми са ясни – просто не се говори за тях и не се търси тяхното решение. Защо? Дали защото всичко се е политизирало до такава степен, че гласоподавателите са по-важни от бъдещето на страната или защото колкото по-прост е един народ, толкова по-лесно се управлява и манипулира? Дали тази поредица от неадекватни политически решения, показва огромния недостиг на качествени хора в политическите среди или е една конспирация, която все още никой не е осъзнал? До къде стига далновидността на българските политици и дали стига по-далече от следващите избори? Едва ли не виждат „изтичането на мозъци”, които търсят признание и професионална реализация в чужбина и едва ли учителите са слепи за желанието на голяма част от учениците още на 15 години да напуснат страната си, защото просто не виждат смисъл да работят за нея. Единственото, което ги задържа тук е че образованието е задължително до определена възраст и че ако искат да продължат да учат в университети в чужбина, трябва да имат диплома за завършено средно образование тук, в България, а не защото им харесва и одобряват образованието, което получават. Едва ли има младеж, който преди да е взел решението да си „търси късмета” в чужбина да не е обмислил плюсовете и минусите на живота – тук и отвъд граница. Едва ли има млад човек, който да не е показал, че това, което получава не го удовлетворява. Едва ли агресивното поведение се обяснява само с телевизията, чалгата и жълтите вестници и списания, които се четат. Едва ли има някой, който да е дал реален пример на младежите за това, че преди да получиш трябва да дадеш и най-явно доказателство за това са учителите. Те получиха своето 20%-тно увеличение на заплатите, но какво дадоха за това? Какво промениха? Дали започнаха да си купуват книги и станаха по-компетентни и образовани? Дали започнаха да използват ресурсите на Интернет, за да се запознаят с принципите на учене при възрастни и деца и с многото интерактивни методи, които могат да се прилагат в часовете? Промени ли се нещо? Отговорът на всички въпроси е „Не!”. Но както се казва в една стара българска поговорка „Не е глупав този, който яде баницата, а който му я дава”, така че топката отново е в ръцете на управляващите.

Всъщност, няма значение каква е оценката на учителите за тяхната работа, защото едва ли би била негативна, не е важно и мнението на директорите, защото те ще говорят само хубави неща, за да запазят работните си места, няма смисъл да се четат отчетните документи на МОН за постиженията на българската образователна система и на българското училище. Единствената важна оценка в случая е тази на учениците, а тя е че образованието в България „Не струва!”

Имам неприятни спомени от разни дърти даскалици.
Една отврат по математика се пенсионира като завърших 8 клас.
Една откачена зам.директорка пък се пенсионира като завърших средното си образование.

Старите даскалици завършили по комунистическо време взимат заплати според годините.Ако беше на пазарен принцип,едва ли щяха да се с най-големите заплати.:-)))

Пак мръсната думичка "пазар".
Ама никой не иска мнението нито на родителите,нито на децата.

Ако не беше километър и половина... Като излеза оптпуск, ще чета по-подробно :-)

БГ образование наистина не струва, както всичко българско :-D

Поздрави

и аз имам такива спомени и то не особено далечни, ама нещата сега са много по-зле и са направо кошмарни...но ще е така, докато се правят промени на парче, а не истински и нужни реформи и докато не започне качеството на образованието да е определящо...а думата "пазар" не е мръсна, напротив...всички трябва да познаваме много добре спецификите на пазара и да сме конкурентни... :)

Zlika, следващият път може специално за теб едно конспектиране да направя, ако искаш :)...но не смятам, че всичко българско не струва...краен си...много краен, аз определено не обичам дебелото зачеркване, а ти май си купуваш редовно черни маркери,а? :Р

Тогава часовете бяха на блокове - по 2 часа подред за всеки предмет. При нея стояхме и двата часа, и междучасието помежду им, и следващото (голямо) междучасие, и закъснявахме за следващия блок, та се налагаше другата учителка да идва да ни прибира.
Имаше и още няколко такива учители в милата Бастилия, не случайно училището се ползваше с определено реноме.
Та си мисля, като започне да има значение не само имаш или нямаш висше и ако да, откъде е, ами и коя гимназия си завършил и реномето на училището да се изразява и в съответното заплащане на учителите, току виж нещата се нормализирали.
Така де, нали напоследък се говори, че нямало квалифицирани кадри?

права си за това, че е важно и къде си придобил образованието, а не само дали го имаш, а че няма квалифицирани кадри...наистина няма такива...според мен е така

... и загалвието е добро :))))

Така ли? Не знаех :Р

Радостинка, не се сдържах и пуснах целия пост във форума на Дневник. Прекалено е добър, за да не се прочете от много хора. А линкове рядко се натискат от хора, дето рядко ползват интернет. Дано има хора с мислене като нашето за нуждата от реформа, които да говорят за проблемите.