Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.01.2014 16:54 - Равносметка
Автор: pakostinka Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3488 Коментари: 2 Гласове:
2



 Какво искаш да кажа?

Как мога да го опиша?

Как се описва опустошаващата болка на безсилието?

Как се  справяш с безнадеждността?

Как контролираш емоциите си и къде е границата, която не бива да преминаваш, за да не се превърнеш в безчувствен хуманоид?

 

Не знам! Никога не съм била толкова безсилна! Предполагам, че с годините поводите за щастие стават все по-малко, затова хващам всеки един от тях като удавник и им се радвам като малко дете на цветен балон.  Сигурно съм смешна! Сигурно съм необяснима, но това е моят начин да функционирам. Имам толкова много причини да плача и често го правя от безсилие. Знам, че трябва да приема нещата, които не мога да променя, но това не означава, че трябва да ампутирам усещането за загуба. Не мога! Има неща, които не мога да приема и преодолявам само, защото съм като дете – хващам се за слънчевите зайчета, усмихващите се хора и нежният дъжд, който пада върху лицето ми като божествени целувки.

 

С годините се променят и молитвите ми! Започвам да се моля хората, които обичам да запазват броя си. Преди време се молех за семейство, деца и пълна къща, а сега се моля тази, която имам да не се изпразва. Помъдрявам и това е неизбежно и с годините се научих, че това трябва да бъде споделяно само с тези, които имат желание да се докоснат до мен. Изморих се от пиявици, изморих се да съм цветна притурка в нечий сив живот, изморих се да бъда корица на книга с 1000 страници, която никой не се осмелява да разгърне, защото е прекалено дебела, сложна или пък излишна. Научих се да ценя качеството и да колекционирам отлежали вина, които да отварям тук и сега и да споделям с приятели – тези, които стават все по-малко… но се страхувам! Страх ме е от това, че с времето любовта ми става все по-силна, а споменът за болката, която съм причинила ме възпира все по-силно. Станала съм плаха –нещо, на което тези, които не ме познават ще се изсмеят и ще са прави, защото те познават само смелата Аз, тази, която е безстрашна и защото не са пожелали или намерили време да видят и другата в мен. Тези хора, отдавна са изгубили всички възможности да видят нещо повече от това, което искат да видят и ако аз за тях съм дебела книга с неясно съдържание, за мен са корици между които няма нищо – празни и ненужни.

 

С годините раните заздравяват все по-трудно, а аз ставам все по-резистентна към методите за лечение. С годините бръчките стават все по-дълбоки, усмивките – по-плахи, а усамотението – все по-желано, защото хората, с които си заслужава да споделяш живота си се разпиляват и ги губиш по един или по друг начин и всяка загуба боли все повече и в един момент избираш и решаваш болката да спре, колкото и да е болезнено това решение. Избираш болката на своя избор пред тази, породена от безсилието.

С годините равносметките стават все по-тъжни и самотни.

Та, какво искаш да кажа? И изобщо, има ли нещо, което все още да не е изречено? 

 



Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. blagorodnik - Е, ще
18.01.2014 00:10
минавам от време на време - да видя как си. Рамо или съвет няма да ти предложа, просто ще постоя малко и... до следващият път. Докато си тук, докато сме живи.
цитирай
2. raztvoritel - "Та, какво искаш да кажа?"
29.05.2015 19:36
- Дали си спомняш мене, специално.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: pakostinka
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1940748
Постинги: 371
Коментари: 5299
Гласове: 12170