Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.10.2010 11:11 - Медът...
Автор: pakostinka Категория: Лични дневници   
Прочетен: 6358 Коментари: 7 Гласове:
25


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Бях седнала на пейката пред къщата. Голямата бяла котка се довлече бавно до мен. Застана в краката ми и просто застоя. Знаех, че много скоро няма да може да се движи и че краят и наближава. Оставяше следи от себе си навсякъде, а космите падаха като вледенен дъх по земята - носеха се нежно, изписваха букви и после тихо се сливаха с асфалта.

Тя легна, подпряна на единия ми крак. Наведох се и я взех.  Беше като пихтия в ръцете ми и имах усещането, че ще се изтече между пръстите ми. Беше ме страх, че ще я изтърва и ще остане само белият облак след нея. Сложих я на коленете си и започнах да я галя, а тя започна да се унася. Спомних си детството си с нея, когато се закачахме под ореха и я карах да си гони опашката, макар да не бе привично за нейния животински вид. Спомних си как баща ми я качваше в колата, а когато тя беше в движение се местеше на рамото му или на седалката. Цялото ми детство можеше да се опише с нещата, които съм правила с нея или тя е наблюдавала, а сега аз я наблюдавах  - ставах свидетел на нейната смърт. Не знаех какво да направя и не бях сигурна дали ако направя каквото и да е ще е правилно. Знаех едно единствено нещо – това ще е последният път, в който тя диша в ръцете ми.

Няколко минути по-късно, тя направи няколко опита да се изправи. Рухваше в краката ми, но не спираше да опитва. Взех я и я върнах на асфалта, а тя тръгна към близкия двор. Отиваше си, сбогувала се и споделила последните си мигове с мен, а аз се опитвах да запомня всеки детайл и извивка на тялото и. Знаех, че така е правилно, но знае и че не искам да е така и че искам да има и утре и тя да е отново с мен. Сълзите започнаха да се стичат по лицето ми, а в гърдите си усетих онази топка, която може да те убие и знаех, че не трябва да си тръгвам...просто стоях на пейката пред къщи.

Няколко часа по-късно се появи дядо с купичка мед. Още стоях на пейката, а той ми каза:

-          Чеденце, когато бях  малък, моят дядо ми казваше, че всяко едно живо същество знае кога ще настъпи смъртта му. Питах го той от къде знае, но ми каза само „Ще видиш”. След години, той дойде с купичка мед и ми каза: „Отивам си. Нека се сбогуваме,  вкусвайки и споделяйки за последно меда, защото отношенията ни са като него – понякога сладостта им събираше мравки, които искаха да злоупотребят, а друг път беше лечебна. Често отношенията и любовта ни са били като него – най-съвършената подправка към живота...”. Така ми казваше дядо ми, чеденце.

Стоях на пейката, гледах купичката с мед и го попитах:

-          Всяко живо същество?

-          Да, чеденце, всяко живо същество. Знаеш ли, ти  си единствената от близките ми, които си ми показвала любовта си и не си се притеснявала. Винаги си ме прегръщала и си топлила душата ми. Винаги за мен в живота ми е имало едно слънце и това слънце си била ти, чеденце. Ти си била винаги като меда – понякога си била толкова сладка, че ми е загорчавало, но винаги съм знаел, че лекуваш и даваш живителни сили. Сподели меда с мен, чеденце.

Той ми подаде купичката и тогава осъзнах, че не ме успокоява заради котката, а се сбогува с мен.

Не можех повече. Не и дядо. Не мога. Сълзите ми потекоха като скъсан бент и заляха всичко. Чувах единствено кънтящото „НЕ” в главата си.  Дъхът ми стана накъсан и в един момент осъзнах, че съм по средата на пътя, клекнала на асфалта и крещяща. Осъзнавах истерията си и не можех да я спра. Не и дядо. Не и второ сбогуване за един ден. Не! Аз съм егоист! Искам да живее вечно....

Тогава усетих прегръдката му.Той се беше привел и се опитваше да контролира треперенето на тялото ми.

-          Чеденце, ще ми липсваш. Помни винаги, че си моето слънце и моята гордост. Ти си единствената, с която няма какво да си кажа, защото цял живот сме си казвали всичко. Ти ме научи да споделям любовта си. Чеденце, сподели меда с мен, моля те. Сбогувай се. – той докосна устните ми с потопения си в мед пръст, после сложи по една точка на двете ми бузи и челото и ме целуна. – Обичам те, чеденце, помни го винаги.

-          Обичам те, дядо, моля те не си отивай, моля те....

Той ме прегърна и за пореден път виждах отдалечаващият се силует на любимо същество. Дядо, който нямаше да видя повече. Две сбогувания за един ден. Какво му става на света? Защо? ... Останах клекнала на пътя.  Не знам колко време съм стояла. Започнах да се осъзнавам от суетнята около себе си. Чух писъците на майка ми, видях неадекватния си брат и разбрах – той вече си е отишъл и нищо не може да го върне.

 

Събудих се. Никога през живота си не съм била по-щастлива от това, че се събуждам и че нещо се е оказало сън. За първи път през живота си не исках нищо повече от това живота ми да остане такъв, какъвто е с хората, които обичам. За първи път искам запазване на статуквото, защото промяната не винаги е положителна.

Обадих се на хората, които обичам и си говорих безсмислици с тях поне един час. За първи път изпитвах такава благодарност за това което имах и понеже не знех на кого точно да благодаря, благодарих на всички, но най-вече на тези, които обичам. Благодаря Ви!




Тагове:   медът,


Гласувай:
25



Следващ постинг
Предишен постинг

1. ivasilev - Много въздействащ текст, особено ...
19.10.2010 21:12
Много въздействащ текст, особено началото... побиват ме тръпки като си го представя...

Благодарности!
цитирай
2. rebelle - Въздействащо!
09.11.2010 10:04
Въздействащо!
цитирай
3. krissstina - :*:*
15.12.2010 02:32
:*:*
цитирай
4. stoineff - За жалост не е сън...
27.12.2010 12:47
... хубавото е, че си осъзнала преходността на живота и нуждата от осмисляне на всеки миг, който изживяваме! Обичайте близките, приятелите си и изживявайте всеки свободен миг с тях! Прекрасен постинг!
цитирай
5. sis - разплаках се
05.01.2011 03:18
:):):)

.... хубав край :):):)
цитирай
6. martiniki - !
15.01.2011 10:30
благодаря!
цитирай
7. tera - И аз се разплаках...
09.04.2011 22:35
Но накрая не се усмихнах облекчено, защото е вярно. Може да не е утре, но някой ден ще стане...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: pakostinka
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1940139
Постинги: 371
Коментари: 5299
Гласове: 12170