Преди време се сблъсках с едно момче със синдром на Даун. Вървях по улицата, заслужала се в музиката в  плеъра си, непризнавайки хората около себе си и отричайки света, такъв какъвто е. Напоследък ми харесва да се обличам като дебил. Слагам кецовете, разделям косата на две опашки, намятам суитчера и отивам на работа. Нямам шефове, никой не може да ми прави забележки или препоръки – всичко, което се случва, дори аз в олигофренското си облекло сме истински – ние сме тук и сега. Както  и да е ….един от тези дни, в които изглеждах като говедо и се разминавах с говеда се сблъсках с човек. Закъснявах с повече от 15 минути за работа, както обикновено. Носех в ръка едно от любимите си списания. Вървях с темпото на универсален войник, докато не се срещнах с него – чудото на утринта ми. Блъснах се челно, списанието ми отлетя в ляво, папката в дясно, а плеърът не спираше. Песента беше на Джейс Евърет и се казваше дявол – беше ми странно. Едно момче се беше появило и беше съумяло да пръсне багажа ми в три от възможните четири  различни посоки на света и въпреки всичко аз бях тази, която се чувстваше зле.

Стоях на тротоара, слушах песента, а той дойде при мен, държейки папката и списанието. Попита ме какво чета, а аз му отвърнах с контра въпрос – не може ли да прочете? Репликата му ме изненада. Той ми спомена за баща си, който смятал, че да четеш е загуба на време и когото той уважавал, поради, което така и не се науил да чете. В резултат на което детето не можеше да прочете заглавието на списанието, което аз мъкнех.

Той седна на стъпалото на магазина, пред който се бе случило всичко и ми каза, че всеки негов ден отминава, стоейки пред  него. Започва деня си с таксиметровия шофьор, после го продължава с момичето от вестниците и го завършва с чиновника от министерство на земеделието, който му дава един лев. Замислих се и се натъжих. Избрах да не мисля. Момчето разбра и просто ми каза: „Моля те, не ме подминавай, без да ме поздравиш, когато ме видиш”.

И до ден днешен вървя и единственото сигурно нещо е, че поздравявам, не само малкия сладур, но и всеки човек, защото това, което научих е нещо, което не мога да напиша и което изисква уважение към всеки. Както и да е, малкия човек го няма напоследък. Липсва ми. Надявам се да е на някое хубаво място и да го обсипват с авокадо и череши .

другия път тръгвай по-рано, обличай се като човек - без анцузи

Добро утро :)
Със сигурност малкия човек е добре :)

написала съм суитчер, а не анцунг и не, няма начин да тръгвам по-рано - това е невъзможна мисия.

Карамбол,
и аз така мисля ;)

От теб научих, нещо, което не мога да напиша... Благодаря ти!

срещнала си чудо в утринта ти - себе си и човек...
Тъжно, но истинско.
Дано наистина е добре!

Тъжно, но хубаво.

Много хубава статия, която ме трогна, Радостина :-))