„ -      Липсва ли ти?

-              Разбира се. Липсва ми и месото. Как можеш да задаваш такива тъпи въпроси?”

 

Това беше снощният ми разговор в парка. Разговор за любовта и реплика за чувствата като малотраен колбас. Момчето, с което говорех и човекът, за когото ми отговори не са хора, които биха сравнили подобни усещания с кренвирш. И все пак…замислих се.

Консуматорското общество, в което живеем ни изражда по различни начини. Говорим за бившите си любови, като за цигарите, които опитваме да спираме или вече сме отказали. В началото намаляваме честотата и интензитета на мисълта си за неподходящия обект. После ограничаваме драстично всички възможности да се сблъскаме с изкушението. След това спираме трайно, за да станем напълно независими. След време, минаваме покрай някой пушещ на пейката човек и си припомняме усещането. Нещо някъде в нас трепва – установяваме, че това, което не би трябвало изобщо да го има, е в нас и мърда. Задаваме си въпроса ‘какво толкова, ако опитам поне една цигара’? Някои от нас се поддават на изкушението само, за да разберат, че усещането носи горчив вкус, изсъхване на гърлото и че няма нищо общо с мекотата, която сме познавали преди. Други опитват веднъж, за да се пристрастят отново и да започнат да се отдават ежедневно на тази си страст. Трети…трети никога не опитват, страхувайки се от това, което може да се случи, от разочарованието което могат да изживеят или от странният вкус на преработена фекална маса, който могат да усетят. Тези хора се страхуват също така, че и това може да им хареса толкова много, че няма да успеят да се „откъснат” втори път.

Все по-често любовта е дефинирана като продукт, инструмент или като тежко бреме. Дали това е проклятието на нашето време? Заместваме сравненията на Стендал със съвременни такива - за месото, цигарите и кренвиршите. След няколко години, може би ще гледаме нов вариант на рекламата за Пепи, която ще звучи така:

„      -      Пепи, дай едно кило.

-          Едно кило какво – кренвирши или любов?”

като бях малък ,имах една много мъдра баба.
А тя обичаше да ми казва ( Внуче знай и помни тази мъдрост: Една патка мислела ,мислела и умряла .
Поуката от тази мъдрост е не си губи времето да мислиш дали любовта е като малотраен колбас , а се научи да и се наслаждаваш)
П.С. Моята баба беше много мъдра и красива баба и винаги имаше отговор и на не зададените ми въпроси:)

винаги съм признавала мъдростта на бабите, но лекият ти намек и намигване, за това че съм пате, ме провокира да бъда малко по-хаплива от обичайното :)
Поуката от тази мъдрост я знам...аз нямам проблем с наслаждението и отдаването на любовта, ама тези, които ме обичат и аз обичам са стегнати и не се чувстват конфортно в подобни води.

П.П. Надявам се и аз да съм красива и мъдра като твоята баба и да имам отговори на незададените въпроси на внуците си :)

Пакост, не можеш да заравяш и да се откъсваш от естествени неща. дори и да смяташ, че са вредни и само ти напукват емайла.

п.п. определеното време май наближава..

недейте така по нежно за любовта моля!

не заравям нищо, а още по-малко късам, но да...времето наближава :)


Смани,
ми дай пример за нежно отношение към любовта :)

Дай едно кило....:Р Мда, метафорите са си метафори, говорим за едно и също чувство. И не виждам нищо лошо да бъдат по-натуралистични. С какво да я сравня любовта? С"гъдел" ли - има съвсем неромантично обяснение за него..или летен дъжд, пуФкави облаци....Всяко нещо може да има рационално обяснения, за да бъде принизено. Но като го изпитваш - кремвирши, пастърма, се едно на какво го оприличаваш:Р