Всеки един от нас е закърмен с убедеността, че рано или късно ще срещне своята перфектно допълваща го половинка. Израстваме с приказки, в които Принцът преминава през девет планини, за да намери в десетата Принцесата или с такива, в които обикаля по села и паланки, в търсене на момичето, което е зърнал само за миг и е покорило сърцето му.

Израстваме с усещането, че задължително трябва да има пламъци и цял живот търсим Искрата. Не изживяваме толкова много неща, само защото казваме „Няма тръпка и искра – значи не е Той/Тя”.  Лесно изхвърляме хората, през задната врата, за да можем да пуснем в живота ни да влезе, по подобаващ начин, следващият – през парадния вход и по червен килим.

Обличаме новите си дрехи и оправяме прическите си за всеки следващ/а, а тези, които са настоящи се чудим как да разкараме, но не съвсем, защото не е ясно кога ще ни потрябват, за да ни повдигнат самочувствието.

Използваме хората около нас, за да запълним празнините и да ни напомпят с вяра, че някъде там ни чака Момчето/Момичето за нас и докато го правим не ни интересува какво се случва с тях.  Използваме клишета като „Приятели”, за да оправдаем фамилиарното си поведение и несериозното отношение. Използваме това клише и за да оправдаем спорадичния секс, който правим с тях, защото такива неща между приятели не се броят – то е по-скоро благотворителност и задоволяване на потребности – по приятелски.

Събираме се с приятели и говорим за обзелата ни самота, с които взаимно се заблуждаваме, че няма винаги да е така и че Половинката е там и ни търси. Презареждаме батериите и вперваме взор в хоризонта и всяка малка  частица на него, без да виждаме човека до нас, който държи ръката ни. Всъщност, забравяме, че има човек и спираме да усещаме ръката си в неговата.

Когато сме на 15 си обещаваме, че докато станем на 20 ще сме срещнали своята Перфектно допълваща ни половинка. На 20, обаче разбираме, че това не е приоритет и отлагаме до 25-тата си годишнина. В деня, в който отпразнуваме четвърт век си казваме, че имаме още време и си обещаваме, че на следващият си юбилей ще се гледаме в очите с този/тази, която търсим. Обещаваме си, че ще сме я/го открили. И така, докато реалистично не си признаем, че сме изгубили времето си в търсене на нещо или някой, които не съществуват.

Кога спираме да търсим Перфектно допълващата ни половинка?

Кога започваме да си отговаряме на въпроса „Дали ще я срещна някога?”, с горчивото „Не!”?

Как продължаваме, след като осъзнаем тази истина?

Какво се случва с нас, когато осъзнаем, че Любовта е измислица и че не съществува по начина, описан в книгите?

Как се справяме с усещането, че не сме харесвани и сме отхвърлени?

Как продължаваме напред, когато разберем, че няма да сбъднем мечтата си и че ще сме сами?

Как бихме пренаписали приказките от детството ни, когато сме на 30 и не вярваме в положителния финал?

..........

Може би човекът минава покрай нас, докато хоризонтът, в който го търсим, е нашето огледалото.

Не бих пренаписал приказките на трийсет.

Щастливият край по условие е край. Не смятам, че трийсет е край. По-важното е, че от нас зависи да е щастлив и пътят, който сам по себе си е доста по-дълъг от края.

Само си размишлявам.

Не мисли кога ще го срещнеш. Просто си живей живота , бъде себе си и ще видиш някой ден ще го срещнеш

Смешно е, че съществуват невярващи в любовта... Милички? В какво вярвате тогава? На какво се надявате? Има ли въобще смисъл всичко около Вас? Всичко родено на тази планета е от ЛЮБОВ! Всяка частица от него намира своя ПРИНЦ, а частицата ПРИНЦ открива своята ПРИНЦЕСА. Ако случайно искате да попаднете в процента брак, естесвен отпадък от всеки процес, то сами си поставете етикета и... Кой Ви пречи? Но не лъжете тези летящи усмивки, че няма да срещнат СВОЯТА ЕДИНСТВЕНА ПРЕКРАСНА ПОЛОВИНКА! Напротив - промийте, изчистете сетивата на людете, да могат да не пропуснат точния човек и точния миг... Стига да искаш толкова е просто да обичаш истински и да бъдеш обичан... Не вярвате ли? Прочетете всички приказки отново и го поискаите истински... Аз го поисках... И моята принцеса ме намери... Тя казва, че аз - нейният принц - съм я намерил... Важното е, че сме се намерили... Че знаем, че сме един за друг... И ще се обичаме истински... Така както и в този миг... Завинаги... И когато обикаляме Вселената прескачайки от Галактика в Галактика хванати за ръце пак ще сме потънали един в друг... Останалото - да бъдеш или да не бъдеш? Това е въпроса пред Вас... Трябва да направите своя ИЗБОР. Аз избрах. Аз поисках. Аз съм. А сега Ви оставям... Моята ПРИНЦЕСА вика своя ПРИНЦ...

да намерим никога принцесата/принца , ние продължаваме да търсим . Упоритостта и вярата са характерни черти на нашия вид . Дали ще срещнеш своя принц ? Мисля ,че не е толкова важно . По-важното е да срещнеш не Принца , а Човека . Този ,който ще иска в теб Жената , а не Принцесата . Защото всички малки принцове и принцеси някой ден порастват и спират да са такива . Дори истинските ...
Поздрави!

то 30 е за жената, пък в мъжа хляб има и до 40, че и до 50... па и до 80, стига пари да има. без "принцеска" няма да остане.