Гледах филм, който вече два дни не ми дава мира.

Казва се „Симфония на тишината”.

Никога не съм гледала арменски филми, но този ме разтърси силно.

Дали защото героят преоткриваше живота, чрез лудите или защото имаше много метаморфози и препратки?

Дали защото се показа, че не лечението на тялото, а това на душата е по-важно?

Дали защото видях един страшен престъпник като малко дете?

Дали защото показаха сълзите на хората?

Дали защото видях любовта между луд художник и стрийптизьорка?

Дали защото се разплаках на момчето, което се опитваше да построи къща с кибритени кутийки и обясняваше как пада?

Дали защото видях себе си, приятелите си и собствения си свят?

Не знам.

Но този филм вече два дни ме гризка.

Отхапва по малко от цинизма ми и на негово място поставя по щипка романтика.

Усмихвам се отнесено и се радвам на хората, защото бях забравила колко е важно да вярваш в тях. Във всеки един от тях – особено в тези, които ние наричаме „луди”

Забелязала ли си как повечето хора гледат предимно американски продукции... Сякаш някакси пренебрегват продукциите на останалите страни...
Аз започвам все повече да се убеждавам, че има страшно много арменски, ирански, италиански и прочие филми, които са много стойностни и могат да те накарат да се замислиш, разсмееш, разплачеш, възмутиш...

Пример е един ирански филм (съвместна продукция със САЩ, де) "Persepolis". Анимационен е и в първия момент човек си казва "Ирански, че и анимационен - не става.", но наистина си заслужава, поне според мен...
Поздрави!

Забелязала съм и тази тенденция е свързана с рекламата...и с търсенето - повечето хора не търсят филми, които да ги замислят и докоснат, а такива, които да ги отпуснат и да ги накарат да забравят за ежедневието.
За този филм - ще го потърся и ако го намеря ще пиша, за да обсъждаме :)