Напоследък се връщам често назад във времето.

Спомням си за приятелите си от детинство, с които стреляхме с прашки по лалетата на бабите в село.

Мисля си за безбройните вечери, които прекарвахме в гаража в къщи, разказвайки си страшни истории за извънземни и колко щастлива бях аз, че стаята ми се намира на 3 крачки от гаража.

Последното нещо, което ме накара да се усмихна, беше споменът за спасителните акции, които правеха членовете на семейството ми, когато качвахме перцето от федербала на покрива на отсрещната къща...веднага се появяваше майка ми, която казваше на 20-тината хлапетии да се разкарат, баща ми палеше трактора, а брат ми, като рицар на огромно ЮМЗ се качваше на покрива и хвърляше перцето в ръцете на някоя, изплезила език до земята,  девойка.

Всъщност, сега се замислям, че никога не съм разказвала историята на семейството си.

Родителите ми са възрастни. Често, като бях малка, съучениците ми ми задаваха въпроса „Защо от училище те прибира дядо ти, а не баща ти?”, а аз не знаех какво да отговоря.

Няколко години по-късно се скарах с една моя съученичка, чиято сестра беше няколко години по-голяма от нас и за която казах, че лапа пишките на цялото училище, а репликата на съученичката ми ми разби живота за доста години напред. Това момиче ми каза „Сестра ми може да е каквато и да е, но не е копеле родено от циганка и направено от курвар, каквото е брат ти. Сестра ми си има родители и това са правилните хора, на които да казва „мамо” и „татко”.

Единственото нещо, което си спомням след тази реплика  беше, че скочих, започнах да я ритам и я счупих от бой. Тя кървеше, а аз не спирах да я пребивам. Беше първият и последен път в живота ми, в който не можех да контролирам тялото си. Исках да убивам и исках да унищожавам. Исках да залича малкото гнусно чудовище, наречено Христина. Единственото нещо, което си спомням след това е как крещях, ритах във въздуха и повтарях „Брат ми не е копеле”.... това ми се случи, когато бях в трети клас.

Няколко месеца по-късно забравих за репликата на гнусната Христина. Всички я мразеха и всички бяха избрали да бъдат на моята страна. Изолацията я убиваше и тя не знаеше кое е правилно и какво трябва да направи. Две седмици по-късно, отидох при нея и и казах „Забрави! Станалото, станало! Край”, с което живота продължи все едно никога не ми е казвала това, което ме жигоса завинаги.

Шест години по-късно, бях в паралелка с усилено изучаване на биология и химия. Аз бях най-добрата по генетика. Решавах задачите без никакво затруднение. Знаех, че не е възможно родители със сини очи да имат дете с кафяви, защото става въпрос за рецесивни и доминантни алели. Бях на първо място на регионалната олимпиада по биология. Брат ми, дойде да ме прибира и тогава един мой съученик ме попита: „Абе, Радост, нали родителите ти са със сини очи, как може брат ти да е с кафяви?”. Тогава не обърнах внимание и казах, че сигурно някой от съседите е бил такъв.

След още три години бях на лекция. Говорихме за невербалната комуникация. Преподавателят ни обясняваше каква поза да заемаме, когато сме на опашка, чакайки да ни обърнат внимание в някоя институция и каква да е позата ни, когато чакаме да влезем в дискотека и тогава осъзнах...получих просветление...навързах фактите и приех идеята, че брат ми е осиновен.

Точно в този момент осъзнах всичко, което се е случвало всичките 16 години от съзнателния ми живот – привилегиите, с които се е ползвал той, злобните реплики от хората около мен, страховете на родителите ми, да не разбера и да не го намразя.

Единственото нещо, което успях да кажа в този момент беше на приятелката ми, която стоеше до мен и гласеше следното: „Стефи, брат ми е осиновен и го знам от трети клас”, след което се разплаках и излязох от аудиторията. Не можех да повярвам, че нещо, което като фактология знам от трети клас го осъзнавам чак в първи курс. Не можех да повярвам, че родителите ми са крили всичко това от мен. Не можех да повярвам,ч е брат ми е знаел и нищо не ми е казал. Не можех да повярвам,ч е това се случва на мен.

Светът ми рухна и в същото време бе построен отново. Това обясняваше всичко. Обясняваше периодът, в който брат ми ме биеше до посиняване, а родителите ми се страхуваха от него. Обясняваше, защо винаги той беше детето, на което угаждаха, а мен ме оставяха да се оправям сама.  Обясняваше защо аз толкова много приличам на родителите си, а той – не.

Една седмица по-късно се прибрах в къщи и разпънах на кръст родителите си. Исках да узная всичко, защото смятах, че имам правото, а майка ми плачеше пред мен и отричаше до последно, че брат ми е осиновен. Господи, колко болка причиних на тази жена и колко съжалявам за жестокостта си. Аз просто исках да разбера, но тогава не успях.

Много години след това разбрах защо са ме кръстили така. Казвам се Радостина. Кръстили са ме така, защото в продължение на 9 години след сключването на брак, родителите ми не са можели да имат дете. Майка ми е имала запушване на маточните тръби, което според лекарите тогава е било тъждествено на 100% стерилитет. Родителите ми са осиновили брат ми, което за времето, в което се е случило е било почти невъзможно и знам колко им е коствало.

След 9 години майка ми отишла на лекар и той и казал, че е бременна. Тя не повярвала и казала да проверят за киста, миома или някакво подобно заболяване, а той се усмихнал и и казал, че чудеса се случват и че носи чудото в себе си. Кръстили са ме Радостина, защото съм била най-голямата Радост за тях и защото са се надявали винаги да казвам истината и да бъда достоен човек.  Нарекли са ме така, защото съм била тяхната осъществила се благословия.

Сега, много години по-късно аз обожавам родителите си. Знам, че няма по-достойни хора от тях,защото съм го видяла.

Баща ми получи инфаркт преди няколко години и първото нещо, което ми каза, когато беше в съзнание бе „Не бива да ме гледаш така, защото един родител трябва да се грижи за децата си, а аз вече няма да мога да се грижа за вас”. Баща ми е човекът, на когото преди няколко години казах за първи път, че го обичам, а той се разплака и каза, че не може да живее без децата си.

Майка ми е жената, която непрекъснато ме пита как съм и какво се случва с мен и имам ли нужда да си поговоря с някого за каквото и да е, независимо дали ще е за филми или за огромните разочарования в живота ми. Майка ми е тази, която когато и казах, че може от януари месец 2009 да съм безработна и да си търся нова работа, просто се усмихна от отсрещната страна на телефона и ми отговори „Слънце, знам че ще се оправиш, защото ти си най-добрата, а каквото зависи от нас, ние сме насреща”

Брат ми...брат ми е усмивката в живота ми. Катастрофирал е ужасно много пъти. В половината случаи. отговорността не е била негова. Той е човекът, който ще свали кожата от гърба си и ще я даде на дявола, за да ме спаси. Той е човекът, на когото мога да се обадя по всяко време на денонощието и който знам, че ще е до мен до 2 часа, ако това трябва. Това е човекът, който не спря да ме прегръща, когато умря баба ми и който ми показа какво е да си силен, въпреки болката от загубата.

Семейството...няма нищо по-свято и по-ценно от това. Няма нищо по-прекрасно от усещането да си „У дома”. Знам през какво е минало семейството ми. Знам, през какво съм минала и аз. Няма значение какви грешки сме допускали всички, важното е, че сме живи, здрави и че сме си направили изводите.

Важното е, че разбрах както е топлина. Научих какво е някой да те чака и да се радва, когато се прибереш. Знам, какво е да обичаш и да си обичан и за всичкото това благодаря на родителите си и на брат си.

ОБИЧАМ ВИ!

ВИЕ МЕ НАПРАВИХТЕ, ТОВА, КОЕТО СЪМ!

 

просто ме застреля ;-)

колко тъжно.

абе и мен ме разчувства това, ама за да не заприличва на сапунка, нека само да кажа, че почти не познавам семейство, в което да няма подобни драми. някъде родителите се развели, някъде единия умрял, някъде децата се дрогирали, другаде избягали от къщи, на трети и четвърти майката хванала бащата с любовница и го изгонила от къщи, просто почти не се сещам семейство, включително и моето, в което да няма едно от горепосочените, или нещо подобно на тях.
всички си обичаме семействата. хайде и твоите да са живи и здрави, и много поздрави!

за съжаление често забравяме за това какво е семейството ни, и колко ни обичат, често се караме с тях , но това е просто ,защото са ни най- близки и знаем, че ще ни простят !
Поздравление за поста .... направо ме просълзи...

закъде сме без тях !?
:)))

Селски драми!

Не знам защо живеем, но със сигурност знам, че семейството е единственото нещо, което може да те направи щастлив, сигурен и спокоен в този живот.
Но.........в интернет също не трябва да се лъже. Никога.

следващият път обещавам да се опитам да те съживя :)

Тлнет и Стоун,
идеята ми не беше да е тъжно или да описвам коко съм уникална, страдаща и т.н., а просто да се върна там, където съм била, за да благодаря, за това което съм на правилните хора.

Пип,
знаеш ли, че осъзнах, че можеш да не се караш със семейството си, можеш да си спокоен и да не си го изкарваш на тях. Изискват се само малко по-здраво стиснати зъби :)

Митак,
ами не знам - аз си мисля, че без тях сме за някоя емоционална морга.

Анонимен,
селски драми и интелигентни градски коментари. Благодаря ти за контраста :)

Вики11,
не разбрах асоциацията с лъжата... Поздрави

Хубаво е, че можеш така открито да излагаш чувствата си на показ към близките си :)

А

Приказно!

най- жестоки сме с хората който обичаме..... за сажаление е така

скъпа, благодаря за напомнянето:)

и аз мисля, че е хубаво, но определено ми беше много трудно в началото.

Крис,
благодаря ...всеки си има тези моменти на приказни усещания със сиемейството, аз просто си напомних, че не трябва да ги забравям :)

Пип,
да, за съжаление е така, но пък се опитваме да не сме чако толкова много, нали? :)

Тотен,
моля, пак заповядай :)