За краткия период на отсъствие и нечетене на blog.bg , забелязвам че са се случили интересни неща.

Чета драматични постове на наранени творци, съпреживявам с неоценени поети и се забавлявам на неразбраните админи и охулваните модератори.

Сега е моментът за откровение. Искам да споделя дълбоката  драма и вътрешен конфликт, в които изпаднах. Дълго се чесах по главата, носа и зад ушите. Разчоплих една пъпка на челото и сред купищата кръв, които се изляха се чудех да пиша ли или да не пиша. Ето това е дилемата на блог обществото!

Реших:  ЩЕ ПИША!

Що ще пиша ли?

Защото  не съм тук, за да бъда боготворена и възвеличавана, а за да се споделям.

Защото съм графоман и знам, че пиша глупости и знаейки този факт, приемам за нормално другият такъв -  кефя се на глупости.

Защото не страдам от мания за величие и не очаквам всички да ме харесват и не се фръцвам, когато под някой пост имам коментар, който ме критикува, изразява неодобрение или просто ми се казва, че съм тъпа.

Защото ми е кеф да обшувам по този начин с различни хора.

Защото съществуването ми в това пространство ми дава възможност да погледна нещата отстрани – да им се надсмивам, да иронизирам и да се развивам.

Има още много „Защото”...

Искам да кажа само още нещо – ако реша да си тръгвам един ден, ще го направя без да пиша самосъжалителни постове, обяснявайки колко съм разочарована, наранена и неразбрана...просто ще кажа „Чао, беше ми приятно” и това е. Всеки пост, който съдържа преждеспоменатите неща омаловажава човека – изглежда малък, жалък и смешен.

И понеже аз съм само тъпа, някой ден ще кажа само чао, но за ваша нерадост – днес не е Денят!

Аре стига с тези драми и магарешки ревове, че си разваляте слънчевият ден ;)