Вчера имах тежък ден. Приятелката ми имаше много по-тежък от моя.

Днес имам тежък ден. Приятелката ми изживява кошмар.

Когато си на ръба да загубиш свой близък , когато  хората, които трябва да ти дават информация не го правят, а ти не знаеш какво да направиш, кое е нещото, което можеш да правиш и ти остава като единствен вид действие?

Единствено да преосмисляш.

 Единственото, което можеш да правиш е да чакаш и да мислиш.

Да се връщаш към всички онези неща и хора, които са предизвиквали усмивката ти на времето и да се запиташ защо вече не им се усмихваш?

Какво се случва с нас?

Кога вземаме решението да не споделяме чувствата си? Кога спираме да се радваме на живота и потъваме в чернилката, наречена проблеми?

Вчера мислих много. Чаках много. Чувствах много.

Стоейки в ранния следобяд пред Пирогов, подпряла се на парапета гледах колите, които профучаваха пред мен. Изучавах всички хора с травми изпълзяващи изпод горещите ламарини. Виждах близките им, реакциите им, отношенията им. Видях множество близки изпаднали в криза на паника, такива изпаднали в дупката на безнадежността и още повече близки, които не знаят какво да правят, как да се държат и какво да говорят.

Тогава, точно в този момент си спомних.

Спомних си малкие мъдрости, които починалата ми баба ми говореше.

Спомних си многото красиви места, на които съм се чувствала благословена и обичана.

Спомних си хармонията и топлината, които имах преди малко повече от година.

Спомних си каква бях, преди да попадна в центрофугата на пералната машина, наречена „Конкуренция и оцеляване в големия град”

Спомних  си всички уникални и съвършени хора в живота ми, които съм обичала и обичам и които са ме направили това, което съм.

Точно тогава, стоейки пред Пирогов се обадих на родителите си, за да им кажа колко ги обичам, колко съм им благодарна и колко много искам да ги видя след две седмици.

Точно тогава, пред Пирогов, написах съобщение, което изпратих на тези, които обичам. Изтрих съобщението – не мога да го цитирам, но знам че завършваше така „...да ти кажа, че те обичам. Не знам дали ще е утре, но знам как е днес. Прегръщам те”

Точно тогава почти се задуших от щастието и хармонията си.

Там, на фона на всички тъжни, забързани и незнаещи какво ги очаква хора, аз открих себе си и разбрах какво ме очаква.

Очаква ме любов, която да раздавам.

Очакват ме усмивки, които да споделям.

Очакват ме най-феноменалните и най-забележителни неща.

Очакват ме любимите ми хора, на които да казвам колко ги обичам, всеки път, когато почувствам нужда, защото това не трябва да се забравя.Не трябва да забравяме да се обичаме, да си благодарим и да се прегръщаме.

Очаква ме да казвам „Обичам те”, не защото очаквам същия отговор обратно, а защото искам и наистина го чувствам и защото това е мигът, който няма да се повтори.

Очаква ме, да изживявам мига.

Carpe Diem...

П.С. Най-сладкото нещо в живота ми са хората до мен. Благодаря ви.

 

"Общество на мъртвите поети"...., който го е гледал ще те разбере!
Аз те...!
:))))

Искам да си по-близо...обичам те

ли бяхме

във горичката за гъби - станахме приятели с Кумчо Вълчо и смятаме към края на седмицата да вдигнем сватба в гората.
Искаш ли да те поканя? А обещаваш ли да доведеш всички другари тролове и троглодити? :)

недей и ти дееее. вече като се погледна в огледалото сутрин не виждам добрият стар красив и снажен тлнет, а някакъв си трол.

си станал идеален за мен - падам си по космати тролове, освен това те обикновено имат пещери пълни със злато и са с физика, която ме привлича...направо може и теб да взема, освен Вълчо ;)

Чудесен смс.
Добре, че си свършил тази работа.
За приятелите.
Така се прави.