Стоях над него. Гледах го и не можех да повярвам. Думите ми го бяха ранили смъртоносно и го бяха убили. Не знаех, че думите могат да убиват. Никога не съм предполагала, че точно моите могат да изтръгнат живота и топлината от едно тяло, че могат да задушат всичко красиво и истинско. Как е възможно да убия с думи? Та аз съм добър човек или поне винаги съм си мислила, че съм. Аз съм добър човек, който стои над един изстиващ труп. Над едно тяло, което до скоро беше прегръщано от мен и с което споделяхме удоволствието от сливането.

Как се случи?

Кога?

Защо?

Кога освирепях толкова, че станах жестока?

Защо не се спрях?

Защо продължих да те унищожавам с думите си?

Защо изпитвах удоволствие от това?

Защо си мислех, че ще се почувствам щастлива след това?

Винаги съм била такава. Винаги! Всеки път, когато някой ме нараняваше, аз вдигах гордо глава, прикривах болката си и го унищожавах емоционално. Правех го безмилостно и целенасочено.

Открих убийствената сила на думите, когато бях дете. Бях на не повече от 9 години и имах съученичка, която изпитваше удоволствие от малтретирането на по-малките и по-слабите от нея. Подиграваше им се, гавреше се, унижаваше ги. Никога не го правеше с мен. Нямам идея защо, но в момента, в който се появявах в стаята, тя заставаше в най-далечния и край и прекратяваше тормоза. Един ден, трябваше да остана след часовете, защото бях наказана и докато чаках, видях как тя беше хванала един гущер за опашката и го завираше в лицето на обляно в сълзи момче, което я молеше да престане. Тя се хранеше със страданието му, Ставаше все по-силна и все по-самоуверена. Тогава се случи нещото. Аз просто станах и започнах да говоря. Не осъзнавах какво казвам, но с всяка изречена дума се чувствах все по-силна, все по-самоуверена, а тя все по-малка и по-слаба. Унищожавах я. Бавно. Убивах я с думи, които изричах и които не чувах. Казвах неща, които не мислех. Беше като заклинание. Обричах я на вечна болка. Изпивах я. Изпитвах удоволствие. Чувствах се силна.

Открих своя наркотик, когато бях на 9. Развих силна зависимост. Използвах думите и тяхната сила непрекъснато. Увеличавах дозата ежедневно. Ставах все по-силна и все по-добра в усвояването на тяхната убийствена сила. Започнах да се интересувам и от тяхната съживяваща сила. Правех си експерименти с всичко и с всеки. Първо почти унищожавах хората, а после ги лекувах. Открих лечебната сила на думите. Осъзнах, че не само докосването лекува. Разбрах, че заклинанията не са само празни слова. Виждах завръщащата се мощ на думите. Чувствах се избрана да учасвам в уникална и вълнуваща игра. Виждах всички тихо-фоби и шумо-фили, които се криеха от думите. Виждах хората, които не можеха да живеят без своите mp3 player-и, телевизори и компютри и които  нямаха представа за силата, която имам. Започнах да играя. Самозабравих се. Убивах и съживавях. Ампутирах и присаждах. Заминавах и се завръщах. Наранявах и лекувах...и всичко това само с думи.

Той лежи. Мъртъв е. Убих го. Играех си и изгубих контрол над себе си. Никога не съм предполагала, че нечии чужди слова могат да ме наранят. Не съм си помисляла, че може да има и други като мен, но ето – той беше такъв. Думите му ме нараниха. Опита се да ми каже, че преди да се излекувам, трябва да изпитам болката. Каза ми, че ще ме заболи, но после ще почуствам облекчение и лекота. Каза ми всичко. Гледаше ме в очите и виждах нежност и любов. Единственият човек, който ме е обичал някога. Единственият, който съм обичала някога. Повярвах му. Отадох му се. Не знаех, че болката е толкова силна. В моментът, в който той започна да премахва всичко болно и гнило от мен, аз просто разтворих устни и започнах да крещя. Писъкът ми премина в поток от думи и колкото по-силна ставах аз, толкова по-студен и мъртъв беше той. Не знаех какво казвам. Не можех да се спра. Виждах, че го убивам. Нямах контрол. Исках да спра. Съзнанието ми крещеше. Сърцето ми се пръскаше. Не исках. Шибани думи, спрете да излизате от устата ми. СПРЕТЕ ДА УБИВАТЕ !

Няколко секунди по-късно всичко беше свършило. Той лежеше до мен. Топъл и бездиханен. Очите му ме гледаха неразбиращо. Не знаеше какво се беше случило. Не знаеше защо. Не знаеше как. Та той искаше да ме излекува. Защо го убих? Аз не знаех какво се се случило. Нямах представа защо. Защо го убих?

Няколко мига след това осъзнах, че лечебната сила на думите не е чак толкова силна. Открих, че сълзите не могат да съживяват.

Разкаянитето не можеше да върне времето назад и беше единственото, на което можех да разчитам, за да спася душата си.

Празното ми сърце онемя.

Душата ми се сгуши в най-далечния и прашясъл ъгъл на същетвото ми.

Ръцете ми станаха неподвижни.

Устните ми се изкривиха.

Спомените ми се удавиха в сълзите ми.

Останах сама с остатъците от мен.

Останах сама с остатъците от него.

Останах сама с убийствената, но не и с живителната сила на думите.

Останах сама с разлагащите се трупове на любимия и на истинската ми същност.

Останах сама с единственото, което оцеля в мен.

Останах сама със съвестта си.