Напоследък,  почти всички мои приятели и познати са изумени от нещата, които ми се случват и филмите, в които участвам ето малко истински  истории .

Филм 1 – по истински случай, действието се развива януари 2008 г.

След като ме блъсна трамвай веднъж на колоните на "Графа", същият този трамвай, направи един неуспешен опит да ме целуне на "Попа" и показа постоянство няколко дни по-късно, на пазара по същия маршрут, като последният път беше убеден, че ме иска легнала и пъшкаща и определено ме поизмъчи.

 После дойде историята с маршрутката, която ме блъсна докато бях на среща и която напуснах отказвайки звучно на момчето, предложило  да отиде за цигари,  с репликата  „Скъпи, аз съм голямо момиче и мога да пресичам”. Така както си бях голямо момиче,  се оказах цялата в кал, изтрила задната врата на паркирала маршрутка, която в момета, в който моя прелест минаваше  спокойно по пешеходната пътека, тъпата маршрутка реши да направи маневра и ме подбра. Изключителен интерес и поанта в историята е как след сблъсъка /лек и мръсен, а не болезнен/ заподскачах на един крак и се хванах за едно нищо неподозиращо момче. Докато висях , хванала се като свиреп гризач за палтото му, гледах тъпо и изтърсих още по-тъпото „Ох, извинявайте, ама току-що ме помете тая тъпа маршрутка и аз щото малко залитнах, затова така на вас...не ви свалям...не и преносно, по-скоро правя опит да е буквално, ама и той е неуспешен”.  Няма нужда да коментирам обясненията си, връщайки се в заведението ... нека ги цитирам:

-          Какво е станало?

-          А, нищо. Просто ме блъсна маршрутка.

-          Моля? Как така ще те блъсне маршрутка?

-          Ми ей така. Пресичах си на светофара на зелено и зяпах, щото нали съм цар на пешеходната алея, особено, когато свети зеленото човече и така, когато бях почти стигнала отсрещния тротоар и вдигнах внимателно краче,  усетих как ме отнесе  няколко тонно превозно средство.

-          Ама как ще те блъсне маршрутка?

-          Ей така, нали вече ти обясних – тук вече почнах да се изнервям леко, защото ситуацията беше леко унизителна и за мен, особено като си мислех за момчето, което аз пък отнесох и ми изслуша простотиите. Май наистина реши, че го свалям.

-          Ама нали се сещаш, че няма нормален човек, който да го е блъскал трамвай и после да го е насмела маршрутка?

-          Е сега, ти пък от кога ме смяташ за нормална. Ако бях нямаше да сме тук  и да пием вино. Освен това беше леко, тя даваше назад.

-          А светеха ли и аварийните?

-          Ти  нарочно  ли ме дразниш? Аз не видях маршрутката, камо ли дали и светят габарити, аварийни или фаровете за мъгла. А и може ли да сменим темата, че вече ми е скучно? - тук лирическата героиня силно се изнерви и с назидателен тон, в който се усещаха стоманени нотки беше готова да изяде нетактичното момче срещу себе си, ако не сменеше темата на момента.

 

Филм 2 – по истински случай, действието се развива март 2008 г. /преди около 3-4 дни/

Беше някъде около 21 часа. Тъкмо се бях прибрала от работа, купила бира и някакви други боклуци и ми се обадиха да ходя някъде и после на клубче. Аз казах „Ок”, щото е хубаво човек да излиза и да общува с разни хора и единственото нещо, което направих беше да оставя торбата с покупките. Докато си шляпах по улицата и правех поредния опит да не вкарам ток в пространството между паветата, псувах се звучно на ум, че не смених обувките и размишлявах колко непрактични са родните ни улици излязох на булеварда и тогава го съзрях. Мъж на средна възраст, който се опитваше упорито да открадне светлоотразител от мантинелата на централна улица, предупреждаваща за различните нива на пътя и наличния тунел.  Беше пред мен, а ми беше и по път, така че можех да го огледам добре – мъж на средна възраст, прошарена коса, добре облечен, гледащ гузно. Този особен начин на въртене на главата и оглеждане ме убеди, че той наистина се опитва да смъкне светлоотразителя и че не прави нещо друго, като например да го почиства и да бъде в помощ на гражданството. Аз, като една активна и видна общественичка спрях малко зад него, а той се обърна / нали се сещате, че токовете освен че имат изумителното свойство да се завират между павета и плочки и да им падат капачките, са изключително неподходящи за наблюдение под прикритие, поради простата причина, че тракат/. Та той ме погледна изключително самодоволно и самоуверено и продължи да развърта отразителя, който противно на сегашните норми и стандарти е поставян във време, различно от това, в което живеем и в което билбордовете падат от само себе си. Та аз, като една видна общественичка проведох поредния си умопомрачителен диалог, започвайки с гениалния въпрос:

-          Извинете, но мога ли да Ви попитам какво точно правите? – не че не беше ясно и не че това беше най-подходящото запитване, ама какво да ме правиш – Богиня на тъпизмите съм.

-          Това какво ти влиза в работата? – чичкото определено звучеше агресивно.

-          Е как, какво ми влиза в работата? Правите нещо на едно друго нещо, което е обществена собственост и опасявам се, намеренията Ви не са свързани с облагородяване, а по-скоро с разделяне и отнемане на разни работи. – ето тук ми беше стратегическата грешка – обърках се и не можех да наричам нещата с истинските им имена, ама то е защото винаги съм бъркала мантинела и манивела.

-          Абе слушай бе момиченце....я си бягай по пътя и не се бъркай там, където не ти е работа – тук той спря въртеливите си движения и се обърна към мен, гледайки ме страшно.

-          Ами господине, точно с тези обувки едва ли бих могла да бягам, мога само да вървя и то силно кандилкайки се и  освен това е моя работа, защото това е правено и слагано със средства от местни данъци и такси – ето тук вече бяхме в мои води.

-          Ало, философката, многознайка...може ли да спреш да ми философстваш и да бягаш, щото ще ти отвъртя един.

Тук исках много да говоря за това, как това, което прави и възнамерява да направи е подсъдно, ама установих, че разбито чене не би ми приличало и опънах бялото знаме.

-          Ами господине, ще спра ама да знаете, че това, което правите е грозно и давате лош пример на всички. Не, че ще ви развълнувам, като Ви казвам това, ама аз съм длъжна пред себе си – тук се фрънах и просължих по пътя си, тупуркайки с токченца и псувайки тъпите безобразници.



Уважаеми читатели, поради спецификата на изразяване и големия обем, очаквайте продължение на този пост. В него ще научите как се мобилизира персонала на нощно заведение, да събира части на скъсан гердан, как се гони луда баба по Витошка и се издирват представители на институции, как се взема дебитна карта, озовала се под паркирала кола, чийто собственик е в неизвестност и още много други неща.

Това е за сега...to be continued ...someday.

:))) Забавно доста :)))

хех...трябва да чуеш как го разказвам и как изглеждат хората, които слушат. Ето това вече е истинска забава ;)

@Ningyoutsukai,
Не знам какво означава категорията "Достатъчно луда"...може би съм, а може би не - не знам. И да, все още давам сълзите си на прахта, защото всичко е кръговрат, може би падащата ми сълза ще помогне да израстне едно красиво цвете, което един ден моят Любим ще ми подари...кой знае? ;)))

Супер!
Много готино :)

omg ... obojavam te!!! abe ti da ne 4ete6 prat4et/4udomir/udhaus ... ?!?!