Виждам го всяка сутрин, когато закъснявам за работа и задъхано препускам през парка. Всяка сутрин той е там – гледащ в земята, хванал огромно парче хляб и заобиколен от гълъбите, които храни. Движенията му са механични и тежки – прилича на човек с протези, който дава всичко от себе си, за да прикрие своето увреждане. Има сутрини, в които ме забелязва, докато подтичвам и други, в които за него не съществува нищо друго, освен гълъбите му и нежността, с която ги храни.   Тази сутрин беше и не беше по-различна. Закъснявах...подтичвах през парка и той отново беше там. Погледнах го изненадано – беше ми интересно да разбера до каква степен е изпълнил тайнствената си церемония. В този момент той вдигна глава и ме изгледа като дъщеря на Велзевул, дошла да поквари неговия свят. Замръзнах...ей така...както си вървях, просто се заковах на едно място...рядко бях виждала такива очи – очи, дълбоки и мъдри, носещи познанието на поколения наши предшественици и агресията на всички, известни нам завоеватели. Строги и студени и в същото време изпепеляващи. Не спираше да ме гледа, а аз не спирах да стоя закована за асфалта на парка. Попита ме “Защо си застанала като изтукана? Нямаш ли си работа?”...аз си бях глътнала цялата граматика – звучеше като нобелов лауреат под прикритието на битник. ...   -          Ми аз ... виждам ви често...беше ми интересно защо... -          Да, всяка сутрин съм тук, това че ти не си точна не означава че мен ме няма, а това че ти е интересно не ме вълнува – да ти приличам на циркаджия? -          Не, аз просто исках да ви кажа, че това, което правите за гълъбите е прекрасно.   Тук можех почти да се разревах... какво очаквах, мамка му – да ми разкаже житейската си история или какво? Защо се изненадвах от реакцията му? Извиних му се за безпокойството и си тръгнах....а той ми каза:   -          Момиче, извинявай, но единственото нещо, което имам са тези гълъби и няма да позволя на никой да ме отнеме от тях, както няма да позволя да ми ги отнемат.   Усмихнах се... казах му “Пазете себе си и гълъбите” и отминах...   Замислих се за самотата, огорчението, агресията....за всичко, което си причиняваме и ни превръща в нечовеци. Кому е нужно и защо? Необходимо ли е да загубим всичко, за да осъзнаем, че единственото, което имаме са собствените ни души? Сетих се за поредица от клишета, които обличат ситуацията и изводите в красиви думи, но никое от тях не може да пресъздаде това, което виждаш в очите....а те – очите, дали са прозорец? Огледало? Илюзия? Може ли да им сложиш щори и да прикриеш болката или единственото, на което можеш да разчиташ е това, че сме престанали да се гледаме в тях? Да, спрели сме да се гладаме в очите. Спрели сме да търсим собственото си отражение в тях. Станали сме си самодостатъчни и егоцентрични. Днес, да гледаш някой в очите не е признак на прямота, а на агресия...на инвазия... на сигнал, че трябва да се задействат механизмите за спускане на бариерите и преградите и да бъдеш отблъснат...тъпо, мамка му...тъпо...а човекът храни гълъбите, защото те са единственото, което има.

Добре пак, че не си е размахал онази работа.

най-мъдрите ми учители. Имаше период от живота ми когато работех от 5 часа сутрин до 22 часа вечер. Едвам имах време да дишам. Буквално. Виждах го ежедневно. Години наред.На едно и също място - застанал до паметника и напомнящ ми на него със своята неподвижност. Винаги с шише Кока Кола в ръка. Имащ всичко, което му е необходимо за да диша и живее.
В един ден на изключителна преумора се вгледах в него и си помислих че и двамата ще завършим живота си на едно място. И се запитах какъв ли е смисълът на моето препускане. Днес знам,че разликата е ще сме го изминали пътя си различно и ще оставим на света различни неща. Но по ценност животите ни са равни.

Благодаря за хубавия постинг :-)

@pakostinka
Напоследък у нас са много модерни черните очила. Особено при жените. Задължително и на слънце, и на сянка, и в обществени пространства на закрито. Може и при сумрак дори. Важното е да не се виждат очите. Още като опитвах да ставам скиор, бях забелязал колко много красиви момичета виждам на пистата - нелогично повече, отколкото в града. После установих, че е от очилата - красотата много често се оказва в това да не ти се виждат очите, защото те издават най-точно истинското съдържание на човека.

@victoriavselena
За каква ценност говориш? За популацията наистина ничий конкретен живот не е ценност при над 6 милиарда налични, но все пак ценността е за хората, на които можеш да повлияеш лично. За какво се бъхтиш? Ти го каза - за да оставиш нещо на света - всички сме тук именно затова, само дето някои никога не се сещат за този момент и така и измислят какво да оставят (или пък изобщо не изпитват потребност да го направят).

Няма как да гласувам за теб втори път днес....:(

поздрави за специфичният пост,много хора забелязват,но малцина се замислят и Вчувстват в подобни ситуации.Хрумна ми ,че няма разлика м/у твоят лирически герой и известните , почитани и обезсмъртени отшелници...
и друго се сещам-едно стихче на Г.Константинов :...и много време ми е нужно,за да разбера,че повече не ми е нужно...

Струва си замислянето!!!

за този постинг, но не и за предната простотия. Извинявай Рад, но понякога и най-мъдрите вършат глупости, но това не ги оправдава.

Радост,всеки човек има по нещо.Малко са онези,които имат природното в себе си...А относно гълъбите;)истории и легенди и много трохички...мое мнение;)Поздрав за човешкото в този постинг,поздрав и за природното!