Напоследък си мисля много за хората, с които се срещам. Повече са, отколкото съм предполагала. За последните шест месеца съм се запознала с минимум 300 души. С всеки един от тях съм си говорила по минимум 10 минути. С някои от тях съм била по цели дни. С други съм била последните месеци. Защо се случва? Защо се запознаваме с дадени хора? Защо обикваме част от тях? Какво трябва да научим за тях? Защо срещаме „случайно” хора, които не сме виждали от години на улицата или влизайки в някой магазин с единствената цел да убием малко време? Как се случи така, че срещнах майката на най-добрия си приятел, който замина за Австралия след 5 години, когато „случайно” бях на снимки в една телевизия и тя също толкова „случайно” се оказа, че е започнала работа там преди една седмица? Как така „случайно” се оказа, че на летището в Истамбул срещнах човек, с който се разделихме по изключително нелеп начин преди много години, по моя вина и който исках да видя отново, за да му кажа, че съм осъзнала грешката си и да му се извиня? Какво ме накара да мина по един силно необичаен за мен маршрут и точно там да видя човекът, който промени живота ми и на когото не бях благодарила? Никога не съм вярвала в случайностите – за мен те не съществуват – всяко нещо, което ти се случва е за да ти покаже нещо друго, да те предупреди, за да го предотвратиш или пък за да му се зарадваш, така както трябва. Напоследък си мисля много за знаците и поличбите...има ги. Върнах се назад, във времето, когато стоях до леглото на баща си и не знаех дали ще оживее или не. Върнах се още по-назад и видях как предупрежденията са били навсякъде около него и че е можело да се предотврати случилото се. Замислих се за онези мигове, в които приятелката ми умря в ръцете ми и за това как знаех колко точно и остава и кога ще си отиде. За това как усетих какво ще ми бъде казано, още преди да ми звънне телефона. За това как знаех каква е диагнозата мното преди да си направи изследването. За всичко, което ме заобикаляше и ми казваше какво ще се случи. За смъртта на баба ми и за това как не исках да заминавам, защото знаех, че ще ми се обядят и ще ми кажат как си е заминала и аз въпреки това тръгнах. За това как гоних автобуса, който може би трябваше да изтърва, как се заключих и как всичко около мен ми казваше да не тръгвам. Ако знаех тогава това, което знам сега... ако можех да отворя вратата водеща към миналото ми, да се върна и да разчета „случайностите” щях да се чувствам много по-различно, но дали щях да съм това, което съм? Дали щях да съм себе си? Не знам, но не бих могла да си отговоря на тези въпроси, защото я няма вратата и аз не мога да се пренеса назад. Въпросът е какво да правя с настоящето си и кои са уроците, които трябва да науча? Преди една година се докоснах до човек, който все още е част от живота ми – странна и извратена по един неописуем начин, но важна и значима. Този човек ме научи на много неща – промени ме. Направи ме по-силна, въпреки че методите му ме караха да изгарям от желание да го пребия. Беше до мен и докато ми пишеше в чата го усещах. Казваше ми „поплачи на рамото ми” и аз започвах да го правя, защото той беше единственият, който не се страхуваше от сълзите ми и единственият който знаеше, че не плача виртуално, а истински. Защо го срещнах? Защо той реши да започне играта с мен? Защо направи толкова много за една непозната и и подари свят, за който преди само беше мечтала? Защо ме накара да надскоча толкова много себе си? Защо никога няма да се случи отново? Защо не ми вярва? Защо ми вярва? Защо ме срещна? Преди четири години отидох да си търся работа като социален работник и станах това, което съм, без нито един ден опит в социалната работа. Платих висока цена, за да сбъдна мечтата си, но имах шанса да го направя – някой ми я показа, даде ми възможността и аз просто го направих. Какво се случи, че отидох точно тогава на това място? Каква беше причината точно в този момент да стартират основни дейности? Защо необяснимо за всички около себе си само месец преди това отказах да бъда в Англия с мъжа, който ми предложи брак и ми донесе договор и избрах да работя една година, получавайки единствено знания, но не и финансови измерители на труда си? Накъде ни насочват поредиците от лични избори? Къде ще стигнем, ако слушаме сърцето си, а не разума? Какво сме готови да дадем, за да получим мечтаното? Готови ли сме да го получим? Защо се срещнах с толкова много хора от миналото си и кое е общото между тях, освен аз самата, разбира се? Последните няколко седмици мисля за това много. Не стигнах до никъде, но нещо ми направи впечатление и то много силно. Хората не знаят какво искат. Те живеят и се развиват, водени от идеята за това какво „не искат” да им се случи, а не от тази за „исканото” щастие и успех, което аз наричам просто стремеж. Преди три вечери, се събрахме с една позната и тя ни накара да направим списък с нещата, които искаме. Фокусира вниманието ни към две области – тази, свързана с исканото от нас, с което можем да направим компромиси и тази, където няма да отстъпим и не можем да си говорим за компромиси. Преди три вечери за първи път видях колко е трудно на хората да казват „Аз искам”. За първи път видях списък, който започваше с „Да не е...”, а не с „Да е”. За първи път се замислих как хората около мен казват „Надявам се да НЕ е по-зле от досега”, а не „Надявам се да Е по-добре от досега” и не спирам да мисля за това. Защо се казва, че очакванията носят разочарование? Не мисля така. Всичко опира до това колко силно искаш нещо да се случи, защото след като в Сахара може да завали сняг и човек да стъпи на Луната, значи няма нищо, което да не може да се случи. Да, може да отнеме повече време, но това не означава, че няма да стане. Защо срещнах толкова много хора последните месеци? Според една моя приятелка, сега е периодът, в който трябва да изкупя греховете си и да балансирам не знам си какво. Тя обяснява тези ми срещи с грешки, които съм допуснала и за които трябва да си платя и ми каза, че сега е времето, в което ще срещам хора от миналото си, защото трябва да има баланс и прошка. Според една друга приятелка, просто съм влязла във филм и сега започвам да забелязвам неща, които са ми се случвали по принцип, но съм отминавала без да мисля за това. Трета моя приятелка ми каза, че съм като магнит – привличам идиоти и тъпанари и че вече е дошъл моментът, в който съм започнала да привличам нормални хора. Аз мисля, че всичко се случва, защото трябва да науча нещо или неща /според мен са неща/, които да ми повлияят и да ме насочат в правилната посока и научих. Научих много ...за болката и самотата и как дъждът може да ти е приятел. 
Научих за красотата, която е във всеки камък и всеки храст около нас. Научих за загубата на близки и далечни хора. Научих за семейството и носещите стени на душата ти. Научих за любовта – изживяната и невъзможната. Научих за промяната, която се случва на теб и на хората около теб. Научих за усмивките и колко красив те правят. Научих за приятелите и колко са важни. Научих за света, който ме заобикаля. Научих, че всеки човек, когото срещаш може да ти покаже различна вселена, която е уникална и красива. Научих, че не трябва да гадая за чувствата на другите, а просто трябва да ги попитам за тях. Научих за споделянето. Научих за сетивата, които имам за да усещам как ме изпълва. Научих за това колко много имам да уча още за любовта.
Научих и че единственото нещо, което ни спира са страховете ни.   Страхът от това, че няма да успеем. Страхът, че мечтата ни е смешна. Страхът, че има някой друг, по-добър от нас, а ние не сме толкова добри. Страхът, че не сме достойни. Страхът, че не заслужаваме. Страхът, че битката ще е тежка. Страхът, че ще се сблъскаме с проблеми. Страхът, че ще се озовем някъде, където не сме били. Страхът, че не сме значими. Стахът, че не сме на мястото си. Страхът, че нямаме мислите и поведението, които са социално приемливи. Страхът, че ще ни се присмеят. Страхът, че ще ни заболи. Страхът, че много хубаво не е на хубаво. Страхът......да бъдем това, което сме и което искаме да бъдем. Страхът от самия страх.   Това са нещата, които научих от срещите си с различните хора. Научих го, защото исках да чуя какво искат да ми кажат., но искам да попитам:   Защо се страхуваме да учим и да бъдем щастливи?   ...и ще продължа да питам, защото не ме е страх от отговорите, дори когато не ми харесват, а това го научих от един човек, който не се страхуваше да ми ги дава, такива каквито той ги вижда.

teb e egocentrizma ;). Pozdravi za vremennite ti
proiasnenia. Strahuva6 se da byde6 6tastliva poneje ne iska6 da byde6 naranena i kato ostanalite ......dejstva6 pyrvosignalno i egoisti4no.

това, което ме спира е силното желание на хората да категоризират и да осъждат другите и отказът им да видят какво имат в себе си и кои са нещата, които е важно да променят, за да продължат напред...да страхувам се да не бъда наранена, но това не означава, че действам първосигнално и егоистично...като останалите ;))))
....

Значи всичко можело да се случи ако го желаем силно??? ИСКАМ ДА НАСЛЕДЯ Microsoft, ИСКАМ ДА НАСЛЕДЯ Microsoft, ИСКАМ ДА НАСЛЕДЯ Microsoft, ИСКАМ ДА НАСЛЕДЯ Microsoft, ИСКАМ ДА НАСЛЕДЯ Microsoft, ИСКАМ ДА НАСЛЕДЯ Microsoft...
Е да ама к**ец! Това ще стане когато човек стъпи на слънцето и в Сахара ескимос си направи иглу, което да издържи повече от 6 месеца! ;)

Шегата на страна, колкото и да не ми се иска да се съглася с пакостинка трябва да го направя относно страхът! Мен лично много поразии ми е правил и подължава.

Без страх, със силна воля и напред с рогата в живота, пък каквото стане! :)

смятам, че не е чак толкова невероятно ескимос да си направи иглу с оглед напредъка на модерните технологии :))))

Абзаци 1-3: защото сме малка държава в сравнение с Америка.

Страхът от това, че ще успеем.
Страхът, че мечтата ни е смешна.
Страхът, че има някой друг, по-добър от нас, а ние сме толкова добри.
Страхът, че сме достойни.
Страхът, че заслужаваме.
Страхът, че битката ще е лека.
Страхът, че няма да се сблъскаме с проблеми.
Страхът, че ще се озовем някъде, където не сме били.
Страхът, че сме значими.
Стахът, че сме на мястото си.
Страхът, че мислите и поведението ни са социално приемливи.
Страхът, че няма да ни се смеят.
Страхът, че няма да ни заболи.
Страхът, че много хубаво е на хубаво.
Страхът......да бъдем това, което сме и което искаме да бъдем.
Страхът от любовта.

- Защо се страхуваме да учим и да бъдем щастливи?
- Защото не се учим и не сме щастливи.

Невероятно е, че има още някой, който мисли като мен. Невероятно е, че има някой, който мисли за всички страхове, които ни спират и нито големината ва държавата, нито пък статуса й ще ни дадат нещото, ако ние самите не си позволим да го получим.
Срещите ти са като сцени от филм и смятам, че наистина има за какво да мислиш. И нека не те притеснява това, че срещаш толкова хора, а защо. И мисля, нее, убедена съм, че човек като теб ще открие отговора. Може би той е на съседния ъгъл или в думите на някой непознат. Но просто помисли и почувстай и ще видиш това, което трябва. Радвай се, че имаш срещи. Радвай се, че получаваш знаци. Има ги, реални са, но и аз като теб не винаги им отдавам вниманието, което чакат. А понякога пренебрегването им е фатално и безвъзвратно. И боли от това.

И правилно. Поста ти също не е случаен. Случайностите според мен не са никакви случайности, а предопределеност от пътя който си избираш. Поне в огромната си степен. Естествено е, ако лъжеш, нелъжешите да те избягват и да попадаш на хора които те лъжат.
Естествено е ако искаш да наследиш Microsoft да седнеш да се занимаваш с програмиране и то неистово и неуморно. Ако просто искаш...?
В същност когато човек иска нещо мисля че трябва да е наясно от кого го иска. Тук темета става дълга. Това което искаш предлага ли се въобще. От господ, или от късмета го искаш или ей така въобще. Най много човек може да си даде сам, развивайки себе си.

@geekster: Дали наистина имаш ясно намерение, ще разбереш по резултатите. Ако не наследиш Microsoft, значи не си го искал достатъчно силно. Това е най-простото обяснение на "к**еца", а не че системата не работи :-))

@OP: Търси/чети за synchronicity (e.g. във wikipædia).

cheers,
</wqw>

Преди години се подготвях за конфортния и безметежен живот на "Солунската митница" имах всички условия, но съдбата беше решила нещо друго и след 15 години жестоки удари разбрах ,че има и духовни закони и станах йога и имам много чудеса по пътя си,"Случайности" .И също реших да се посвета на социални проекти.Има много литература вече по тези въпроси за жалост на високи цени, но за всичко има решение в точното време на точното място!