Искам да поразсъждавам малко за приятелството. За онези човешки взаимоотношения, които са толкова красиви и нежни и които в един момент се превръщат в бреме за теб. Онези хора, с които за много време, преди време сте били заедно на пътя на живота и които сега са на хиляди километри от теб... онези хора, които твърдят, че са ти приятели, а единственото нещо, което правят е да искат – парчета от теб, късчета от времето ти, ударни дози от енергията ти, милилитри от търпението ти... всъщност тези хора, които само искат от теб.   За онези човешки същества, които те карат да се усмихваш искрено и които ти дават, без да се замислят за това какво ти ще върнеш обратно...за онези хора, които наричаме приятели.   Странно е, колко много се променят хората. Като погледна назад и не мога да повярвам, че човекът, който сега се подвизава под името Радостина е същият, който беше и преди една година...или преди две...или преди пет...   За последната година направих много промени в живота си, сега правя още един сет промени. Промяната на личността ми бе неизбежна. Каква станах? Не знам – по-пораснала, по-мъдра, по-цинична, по-обнадеждена, по-ориентирана, по-отчуждена, по-самотна, по-уверена, по-загубена, по-намерена, по-различна...това беше годината на Крахът на всичките ми илюзии. Осъзнах, че умните хора знаят, че мечтите не се сбъдват и че си поставят реалистични цели. Разбрах, че повечето неща в човешките отношения, са като в търговията – даваш, за да ти дадат. Това направи ли ме по-прагматична? Да.   Осъзнах, че на малко хора им пука за мен – благодарих им, останах с тях и разкарах всички останали от живота си. Оставих си и малко хора - играчки, но гледам да се забавлявам, без да е болезнено за тях самите.   Тази седмица преосмислих много неща. Върнах се назад във времето и си направих списък с хората, които смятам за приятели и с тези, които възприемам само като познати. Количеството им се оказа задоволително, но качеството...много ниско.   Осъзнах, че някак неусетно за голяма част от хората около себе си, а и за самата мен, съм продължила напред, като този ми ход е свързан с понятието „промяна”. Замислих се, че много други хора, на които държа също са се променили – едни създадоха семейства, други се устремиха да правят кариера, трети осъзнаха, че нещата които имат са им достатъчни и решиха просто да се радват на живота, а четвърти – те просто останаха да живеят със спомените за това, което е било и с желанието нещата да бъдат същите. Тези мостове са сринати – няма ги. Не можеш да спреш промяната. Не можеш да повлияеш на един човек и не можеш да изискаш да се върне при теб, защото по този начин само ще го озвериш и ще го накараш да се дръпне още повече и да си отиде още по-бързо.   Разделих се с много хора, които обичам, заради неизказани неща и неоткрити подходящи моменти...заради завистта и склонността към заплитане на интриги на други, заради неспособността да изречем нещата в прав текст или заради гордостта...заради куп дреболии, които ме накараха да страдам и да наранявам.   Плаках много, защото ме питаха какво се случва с мен и защо съм станала такава. Плаках, защото ми предложиха рамо и защото видях, че има хора, на които им пука. Плаках, защото разбрах как никога няма да бъда това, което бях и защото не съм сигурна, че това което съм е онова, което искам да бъда. Плаках, защото търсех и ме търсеха. Плаках, защото обичах и защото започвах да се дразня на хора, които обичах преди много време. Плаках, защото губех и защото мен ме губеха. Плаках, защото казах, че мога да бъда само приятел и защото казаха същото и на мен. Плаках, защото разбрах, че всичко е променливо и защото осъзнах, че понякога боли, понякога губиш приятели, понякога се усмихваш, но почти винаги промените те карат да се чувстваш по-жив и да откриваш, че когато си паднал винаги ще се намери някой, който да те срита и друг, който да ти помогне да се изправиш.   Кого ще наречеш свой приятел е въпрос на личен избор. Аз избрах, а всички останали - отсвирих.    

bravo na teb !!!

ти още търсиш себе си...но моля те на всяка цена не изгубвай вярата,че мечтите се сбъдват...умните хора вярват точно в това.Иначе нямаше да има прогрес:)

"...Нямам нужда от много приятели,
стигат ми двама - трима,
но само такива, които в сърцата си
рани от моите болки да имат..."
Станала си по-добра от преди. :)))

Много искам да коментирам, но не знам дали не е добре някои неща да си останат неизказани...

това е най-нормалното нещо - след като завърши университета, 2-3 години човек се опитва да си поддържа многото приятелства, които по принцип завързва там, но повечето си поемат по пътя.
следващото голямо орязване на приятели ще се случи, когато се омъжиш и две деца ти ревнат на главата - тогава и ти имаш още по-малко време за старите си приятели. така че - готви се!
затова пък, ще завържеш приятелства с майки с колички по градинките :-)

Ако замениш думата "плаках" с думата "усмихвам се" в този пост,промяната ти и нейното приемане ще бъдат завършени.Разбирам те и те поздравявам за израстването ти като личност!

никоя крайност не е решение, както и не от всяка болка се помъдрява...
има и съществена разлика между илюзии и мечти, като последните, за сметка на илюзиите могат да се сбъдват, стига да работиш постоянно и упорито за постигането им.

Защото понякога сме пристрастни. Избираме тези, които не биха избрали нас?:))))

моля те, никога не си задавай този въпрос "- А дали си направила най-правилния избор?" Няма никакъв смисъл. Това е, което е.

Хубаво е и да плачиш. И да пораснеш :):):):) / хубаво е и да останеш дете - ама...не става/

:):):):):)

Знаеш как е! Иска ми се също така да мога и аз да отсея онези хора, които, освен че взимат с шепи от мен, също и дават, без значение от количеството... Иска ми се и аз да порасна дотолкова, че анализирайки се, да разбера коя съм, коя искам да бъда и кои искам да бъдат хората около мен... А това, че си дораснала до този етап, мисля, е просто прекрасно, и дори сълзите ти имат смисъл!!!
Поздравявам те за израстването...

lemidia :)

Това което става с нас, го прави живота.
А той е по-мъдър от нас. И много сложен, за да го разнищим. Затова когато ми се случи нещо объркано,
аз се връщам при началото, при първичното.
Там, когато погалиш дори животинче, то те разбира, ще те целуне. Първата подкрепа я имаш.
И когато тръгнеш отново, пътя ти е познат.
Казваш на себе си,или на този до тебе, тук збърках,
тук направих добро, а ето това беше за теб...

В твоя случай е добре,че не плачеш,защото нямаш изход друг никакъв или по неприятен повод.
Щом плачеш поради тези причини...ще оцелееш най-малкото!!
:)

Възхищавам се на откровенната ти изповед. Много ми хареса, че си неподправена и осмисляща своите преживявания по този начин. И аз съм се сблъсквала с подобни неща и не е лесно...разбирам те, но най-доброто е, че човек се калява в тези битки до поредната нова ;-)
Усмивки
Рени

Въпреки,че живеем в сметкаджийски свят,не си струва постоянно да правим калкулации-какво даваме и какво ни дават в замяна...само се огорчаваме така,защото сметката винаги е на червено!
"Прави добро и го хвърляй зад гърба си"-това е стара мъдрост,и не брой това,което даваш....то ще обиколи Земята и някога ще се върне при теб...
Е...аз още чакам "някога"то ,но понеже незнам колко ще съм жив все още има вероятност да ми се върнат, може да си е само залъгване ама поне дава смисъл на нещата!

ПОЗДРАВ!