Имало някога, преди много години една малка и загубена в себе си принцеса. Тя била странна, някак особена и каквото и да правела, не успявала да се впише в средата, която я заобикаляла. Правела нещата винаги на обратно и всички жители на господарството решили, че тя е опък човек, а толкова се стараела.

Била много искрена и пряма, но това не било търсено от крепостните селяни, нито пък  подобно поведение било насърчавано от нейното аристократично семейство. Така, освен опъка, започнали да я наричат и грубиянка.  

Кралството било много малко и търсещата и не намираща нищо принцеса, не успявала да се скрие никъде. Тя не намирала нищо, но нея винаги я откривали. Имала си едно любимо място – огромна каменна плоча, малко под върха на най-високата планина в господарството. Това била нейната сцена, на която можела да бъда каквато си пожелаела – от съпруга на пират до куртизанка, от кралица до богиня...това било нейното място. А публиката и били безкрайните равнини, принадлежащи на предците и, най-големи аплодисменти получавала от малките румолящи поточета в подножието на планината,  вековните дървета на балкона бяха единствените и критици – единствените обективни такива, а режисьор на представлението и беше безкрайното небе над нея, което винаги беше така чисто и добронамерено.

Един ден, тя отново се качи на любимата си скала, защото искаше да изиграе последното си представление, преди да си тръгне от господарството и да се раздели със знатното си семейство, защото ги позореше или така поне казваха всички. Преди да започне своята игра попита небето, дали би било така добро и би и позволило да импровизира и то и позволи, казвайки, че би му било приятно да види колко добри са тези и възможности, но я помоли да се опита за първи път в живота си да изиграе истинските си чувства, а тя каза, че не е сигурна, но ще опита.

И започна да играе... разказа първо за самотата си... за стотиците пъти, в които е протягала ръката си, търсейки приятелство и за стотиците пъти, в които тя е била отхвърляна. Изигра разговорите с членовете на знатното си семейство, в които те и казваха, че от нея се изисква да се държи на положение, а не да бъде себе си и направи елегантен пренос към срещите си с техните поданици, в които грубото им отношение беше провокирано от това, че тя се държеше с тях като с равни, а не като с подчинени. Изигра и всички онези случаи в които се беше влюбвала в някое момче и то се оказваше недостойно за нея и за мъжките ревюта, които и организираха родителите и, за да си избере някой невзрачен и смотан аристократ, защото все пак беше принцеса.  

Докато играеше това, сюжетната линия изведнъж се измени... спомни си за един разговор със случайна жена, която и беше казала, че е специална  и че това, което и се случва не е случайно. Беше и разказала за другите господарства, за свободата, която имат живеещите в тях селяни и най-вече за свободата да бъдеш такъв, какъвто искаш и за това, че тя просто не живее в подходящото кралство.

Изигра решението, което е взела да си тръгне, за да търси подходящото за себе си място и подходящия човек. Изигра и болката, която е изпитала и раната, която и е оставила. Изигра и най-болезненото си решение – да не спира да играе и да се прави на нещо, което не е докато не се убеди, че е попаднала на място, на което можеш да бъдеш себе си и никой не очаква да си по-умен, по-глупав, по-лицемерен или по-прям отколкото си.

Представлението и завърши с триумфално налагане на маската, която сама беше изработила за себе си върху красивото и лице... а публиката... замря...

Всичко беше спряло, времето, вятъра, поточетата, птиците...те просто си стояха там, като че ли имаше вълшебна пръчка, с която може да ги управлява и беше издала командата „замръзнете”. Побиха я тръпки от липсата на живот около нея... побиха я тръпки от липсата на живот в нея... какво беше станало? Кога беше спряла да бъде себе си и разчиташе само на играта си? Смути се... свали маската си и погледна небето.

-          Какво ще кажеш, хареса ли ти импровизацията ми?

-          Това не беше импровизация, това беше ти – с всичките ти страхове и опасения, с всичките ти маски и илюзии, с всички парчета на разбитите ти сърце и надежди, но да... хареса ми, но не очаквай да ти ръкопляскам.

-          Не искам да ми ръкопляскаш, искам да ми кажеш какво да правя?

-          Бъди себе си, позволи си да бъдеш себе си.

-          Защо ми отговаряш с едно от най-големите клишета в световната история?

-          Защото е истина и това го прави клише. Ако за миг обаче се оттърсиш от предубежденията си, ще видиш че това клише е натоварено с най-много съдържание от всички останали, които използваме ежедневно.

-          Добре, но как да бъда себе си. Виждаш когато съм себе си какво става – всички бягат. Страхуват се от истината, казана им директно в очите.

-          Не им я казвай.

-          Защо, за да стана лицемерна и добре лустросана, като всички от които бягам ли?

-          Не, за да се съхраниш.

-          Така ще загубя душата си.

-          Това,че няма да заявяваш истината по начина, по който мечтаеш, не означава, че няма да си себе си. Има много начини, по които можеш да кажеш какво мислиш за някого или за нещо – ти обаче си много добра в един – играта. Изигравай истината, използвай хумора си, развивай таланта си. Болезнената истина е лесносмилаема, когато докато я представяш караш хората да се усмихват. Това е все едно да тровиш някой с убийствена, но сладка отрова. Ефекта никога не се губи, само средството е различно.

-          Как мога да бъда сигурна, че са ме разбрали правилно?

-          Никога не можеш да си сигурна в нищо, но... огледай се... мислиш ли, че ние сме те разбрали правилно?

-          Не, вие разбрахте само това, което искахте.

-          Това е... всеки вижда онова, за което е готов и за което има сетива. Останалото е за негова и за твоя сметка. Ако го правиш по този начин обаче, ще си спокойна, защото ще си казала онова, което искаш... ще си била искрена и ще оставиш топката в ръцете на онези, които трябва да реагират.

-          Искаш да играя?

-          Не, искам да бъдеш себе си, играейки – има разлика нали?

-          Ще се опитам, но не мисля, че съм готова?

-          Готова за какво?

-          За непознатата публика.

-          Нима познаваш мен? Какво си видяла? Облаците? Различните нюанси на синьото и сивото? Луната ? Звездите? Душата ми? Не! Видяла си само онова, което съм искал да видиш и нищо повече, останалото са личните ти вариации и разсъждения върху видяното.

-          Мисля, че те разбрах

-          Мислиш ли? Дано. Аз ще съм над теб и ще те наблюдавам, а ако някога искаш да си поговориш искрено и открито с някой наистина добър актьор, знаеш къде да ме намериш. Успех на новото място и в новата постановка.

-          Благодаря. Успех в старата постановка.

 

Тя си тръгна. Не беше сигурна, че го е разбрала, а няколко години по-късно осъзна, че е правила точно това, което не е трябвало – играла е за публиката. Нито веднъж не си беше позволила да бъде себе си на собствената си сцена. Всеки път беше онази, което тези на седалките искаха и очакваха, а после когато осъзна всичко и смени постановката...загуби публиката си, но намери себе си... и започна всичко отначало...този път, убедена че няма нищо по-важно от това да бъде себе си и знаейки, че няма значение колко души я гледат – може да е един, но да е качествен.

Спомни си и за една мисъл на Моъм – „Не се задоволявай с боклуци” и за първи път го разбра какво е искал да каже, защото боклуци има навсякъде – във всяко едно кралство и господарство и въпреки, че беше принцеса не можеше да си го позволи... вече не!

dostoino za basnq, vypreki 4e basnite sa kratki, no i taka podneseno dava pouka:)) Dano pove4e hora se pou4at ot tvoq razkaz!

Но в същото време някак трудно, на моменти даже почти невъзможно... Хех, всеки ден търся ли търся..., и точно в моментите, когато ми се струва че съм най- близо до себе си -БУМ- нещо ме събужда! Но аз няма пък да спра да се търся, защото съм сигурна, че някой ден ще намеря именно това, което търся, или поне ще разбера какво е то :) Може би то е "too close", че не мога да го видя... Хех, накара ме да се размечтая и да се усмихна хихи, thank you, за което..

lemidia :)

и поучителна история! Нека принцеса бъде пример за мнозина от нас...
Поздрави!