От месец април 2005година, в България е в сила закона за защита от домашното насилие. Едно малко законче, което има само 24 члена, а което е толкова важно. Преди почти седмица бях на един семинар, на който се говореше основно за работа по прилагането на мерките, които той предвижда. Различното бе, че се говореше за работа в мултидисциплинарни екипи, което означава –полиция, прокуратура, съдебна власт, неправителствени организации и държавни институции предоставящи социални услуги. Не искам да казвам колко бях възхитена от участниците, защото този пост ще има продължение… сега искам да говоря за самия закон и за особеностите, които има… едно от нещата, които са характерни за него е че всички санкции, които се налагат са по Гражданския процесуален кодекс, а не по Наказателния такъв, което третира домашното насилие като една сравнително по-лека форма, със съответните и по-леки наказания за насилника.

Много бяха нещата, които се въртяха в главата ми след този семинар, но най-важното беше – защо този закон не позволява налагане на строги санкции, а само ограничителни заповеди и парични глоби? Разрових се… така е, обикновено, когато реша, да си отговоря на многото въпроси се ровя стабилно във всички бази данни, които ми попаднат пред оченцата… та какво открих? Едно проучване, правено от “Национален център за изучаване на общественото мнение при НС”, което има за цел да определи общественото мнение спрямо проблема “Домашно насилие” и е направено много преди да бъде приет закона… много-много… две години. Потресаващото? Почти всичко е такова и показва склонността ни да си мълчим, спотайваме и да прехвърляме топката на другите.


Единият въпрос е: “Домашното насилие според вас е личен или обществен проблем?”. Имате ли предположения? И аз имах… фактите посочват друго – 49.2% от анкетираните са посочили, че това е личен проблем, който трябва да се решава в семейството. Не мога да опиша как се почувствах, когато видях резултатите и то не защото се чувствам засегната от този проблем, а защото едва ли някой от тези, които са давали отговорите се е замислил дори за малко за ситуацията, за възможностите, за напрежението…. Как можеш да мислиш, че насилието е личен проблем и да твърдиш, че той трябва да се решава в семейството. Ако си една жена, която е бита регулярно от съпруга си, който по този начин пък се чувства по-голям мъж, как точно можеш да решиш проблема си в семейството? Какво можеш да направиш, след като насилието е станало начин на общуване в семейството и в тази комуникация са въвлечени не само съпругата, но и децата? По какъв начин това е личен, а не обществен проблем? Не е ли обществен проблем това, че няма достатъчно шелтъри, в които жертвите да бъдат настанявани, заедно с децата си? Не е ли обществен проблем, това че жертвите нямат никакво доверие на институциите? Не е ли обществен проблем това, че няма достатъчно информация и че жертвите не знаят какво да направят и към кого да се обърнат? Не е ли обществен проблем обществената позиция “Абе ударил и два шамара – голяма работа. Да си знае мястото”? Не е ли именно обществен проблем, че почти никой не знае, че освен физическо и сексуално насилие има много форми на ограничаване на правата, които са елегантно скрити зад привидни жестове показващи внимание и загриженост… загриженост, ама друг път!!! 

Минавам към следващия въпрос, а именно: “Какви са според вас основните причини за насилие в семейството?” и на този въпрос 76.1% са отговорили, че “финансовите проблеми и безпаричие” а 51.2% “безработицата и икономическата зависимост” са факторите, които задействат механизмите на шамарената фабрика. Да, ама не… доказано е, че е илюзорна представата за това, че само хората, които са в по-ниските социални слоеве и по-бедните имат по-чести проблеми с домашното насилие. Насилието е навсякъде, но при по-заможните семейства, насилието е много по-префинено и по-добре прикрито. Докато дядо Гатьо ще хване сопата и с нея ще се опита да влее акъл в главата на баба Гина, но политикът Х ще заключи приятелката си в голямата им къща, ще назначи бодигардове, които да я следят денонощно и ще я направи напълно зависима от него, без тя да може да докаже каквото и да е. Насилието в по-високите социални слоеве е свързана с много жестока икономическа зависимост и страхотно унижение в тази връзка. Прави впечатление, че при някои жени от тази социална група, това, което преживяват, е много по-непоносимо, отколкото при жените от бедните социални слоеве. Така че, е много трудно да се потвърди, че именно финансовите проблеми са причина за насилието. 

Продължавам с отговорите, посочени от анкетираните…. Други причини за насилие, които са посочени са “лошо възпитание/модел на поведение, преживян в детството”…Оппааа… я да се върнем по-нагоре, когато се казваше, че домашното насилие не е обществен проблем… само на мен ли ми се струва, че има противоречие? Значи все пак е такъв, след като се казва че поведенческите модели в семейна среда са една от причините за проявление на насилие в късните години, когато хората вече са семейни…мда… нека не говорим обаче само за мъжете… нека да се опитам да поразсъждавам за ролевите модели в семейството, които оказват влияние и на жените…. Убедена съм, че търпимостта към употреба и злоупотреба с насилие е различна при различните жени. Убедена съм и в това, че за да се определи прагът на търпимост като нисък или висок, основна причина е насилието, което е преживяла или не е преживяла, в семейството, когато е била дете.

Капацитетът и нагласите… търпимостта или нетърпимостта към различните форми на насилие и възможността да им се противопоставя, зависи от лична история на жената. Аз лично смятам, че ако си отраснал в семейство, в което не се толерира употребата и злоупотребата с насилие, то ти търсиш форма на живот и общуване различна от насилието и прагът ти на търпимост към всякакъв вид насилие е изключително нисък. … а сега кой ще каже отново, че е само личен проблем? Не може да е такъв и никога няма да бъде, защото семейства на насилници възпитават насилници… колкото повече поколения се възпитават по този начин, толкова по-изобретателни стават относно методите за насилие, които използват… толкова по-трудно доказуеми и толкова по-болезнени…и по-жестоки… Искам да посоча само още нещо /явно това ще ми е пост за резултати от анкетни проучвания/… 

Има още един въпрос, чиито отговори ме изненадаха… анкетираните е трябвало да отговарят на въпроса “Ако ваш познат сподели, че е станал обект на домашно насилие, към кого бихте го посъветвали да се обърне?” – 66.5 % отговарят, че биха го посъветвали да се обърне към полицията, а следващите два отговора, със съответно 41.4% и 35.9% са “Роднини” и “Приятели”… 

Ето кое прави проблема личен, а не обществен…институциите нямат авторитет, жертвите нямат сигурност, нагласите ни са в линията “Ако те бият, значи си го просиш”, желанията ни са “Да потулим нещата, че да не ни се смеят хората”, социалните служби не предоставят качествени социални услуги и закрила, а всички страни, които трябва да работят за решаването на дадения проблем работят некоординирано и не са запознати с правомощията и сроковете, които трябва да се спазват от страна на другите институции… но нещото, което прави проблемът наистина значим е страхът на жертвата да се покаже и последващият такъв, че дори и да се покаже, съпругът и винаги може да плати на някой не толкова добросъвестен служител и делото, призовката или някое доказателство да се потули… а това означава да мине отново през всичко…. Та да се върнем отново… наистина ли мислите, че това не е обществен проблем? Следва продължение….

Много съдържателен постинг!
Да, проблемът с насилието е най-личният въпрос, който обрича на разпад обществото и в този смисъл е най-значимият обществен проблем.
Сблъсках се професионално с липсата на разбиране от страна на институциите за сексуалното насилие над дете. Момичето е на 16 години, след сексуално насилие, трябваше ми много време да я убедя, че трябва да се използва целия ресурс на държавата за търсене на възмездие за насилниците. След година и половина резултата беше пробация за насилниците в най-малкия размер. Сега момичето пие транквилантите си и не вярва в никой и в нищо... Не вярва и на мен...
За мен нещата не са приключили. Остава ми да я уча да как да продължи живота си. А дали аз знам как? И аз трябва да продължа.

бих казала само, че този закон е подигравка с нас и ОЩЕ ЕДИН НАЧИН ДЪРЖАВАТА ДА НИ РЕКЕТИРА.
Парички й трябват на държавата. А моят живот няма никаква стойност за политика и държавника, за съдебните органи и повечето граждани.
Колкото до изнасилванията - само смърт или насилие.
Мой познат разказа случай от затвора, в който работи. Изнасилено 10 годишно дете, насилника се измъкнал, финансово осигурен. НАкратко, братът на пострадалото момиченце с няколко приятели го изнасилили и убили. Ами това е единствения начин в България. Все пак 10 годишното момиченце е в лудница, а баща му е починал след случая. Мамка му, радвам се на постъпката на момчето. И то е доволно от себе си, макар и в затвора. Това е възмездие, щом няма държава. ЧУвствам, че е възтържествувала справедливостта и не ми пука за законите! В затворите има много свестни хора, може би и моето място е там, при нормалните.

и инфантилно.Коментара на viki02 не ми допада.Не е
това начина око за око зъб за зъб, трябва да живеем в мир и хармония със самите себе си и да можем да си търсим правата по цивилизован начин.така правят само диваците и варварите , озлобените и обезверени хора

Ами, какво да кажа... Смислен и ценен пост отново от теб, Пакостинке...
Трябва да се говори (и) за тези проблеми... И аз съм писала разни такива постове... Болезнени и ...хм.. социално-ангажирани...
Но и на мен, честно казано, не ми допада онова, което е споделила viki02... Твърде крайни са подобни... мерки... Само задълбочават проблема и порочния кръг на омраза между хората... Друг е въпроса, че човек наистина желае възмездие, когато е наранен така... Особено близките на жертвите...

П.С. Иначе мога много да говоря по темата- и от личен опит... Но при мен бе малко по-различно. Баща ми дълги години ни прилагаше психически тормоз (или иначе казано- емоционално насилие) на останалите вкъщи- на майка ми, брат ми и мен... Понякога това насилие може да бъде по-жестоко и травмиращо и от физическото......

До тука добре.
Да видим предложенията в продължението.
Този въпрос често се използва за увеличаване власта на държавата.Аз поне не искам държавата да има власт над личния ми живот до там че да се бърка в семейния живот.
Гадните капиталисти го решават с подходящи закони позволяващи засегнатата страна да потърси правата си.Всевластната кенсиянска държава си позволява да се меси във всички аспекти на живота,включително и в семейния живот.

А как стои въпроса в една мултинационална държава,в която религията на отделните етноси играе голяма роля.Арабите дават по телевизията правила как морално да биеш жена си:-))

всяка форма на насилие в семейството. Според мен неправителствени организации финансирани от частни спонсори трябва да осигуряват подслон, закрила и професионална помощ на жертвите на насилието.

поздрави:

...че чак се съмнявам някога човечеството да стигне заветния край. Каквото и да си говорим или мислим, човекът си остава звяр. :(((

Много сериозен въпрос повдигаш pakostnik.

Насилието е сериозен проблем на обществото ни и би трябвало всеки да има активна позиция по въпроса.
Направи ми впечатление , че преди да бъде гласуван законът е направено проучване, и явно е имало възможност за обществен дебат.

Мисл ,че е много полезно да се правят подобни дебати педи приемането на подобни закони, стига ние като граждани да имаме достатъчно отговорна позиция.

Насилието е грозно и неприемливо, и няма насилие в семейството което да е "някакво друго" насилие... Но нека се замислим, преди да даваме още власт на държавата! Държавата винаги и навсякъде действа с изкривена мотивация - на който му се чете, да потърси обяснението в либертарианската теория (libertarian, да не се бърка с liberal, което е същата измислица като това, че държавата ще се погрижи за нас...) Гражданското общество съставено от свободни индивиди е най-силният и най-мотивираният агент на промяната. Да не се бърка и със саморазправата, предложена от един форумец по-горе - на него/нея само ще пожелая да не му се случва да бъде "натопен" за нещо, за което не е виновен, в държава, където саморазправата се толерира...