Попита ме: 

- Това ли е любовта, според теб? - а аз му отговорих с най-искреното и студено “Не”, което някога се е изплъзвало от устните ми. Видях болката в очите му и бях подготвена за следващия му въпрос. Постепенно, в мен започна да ескалира желанието да го наказвам и наранявам, защото не ме разбираше… не ми даваше това, което исках, въпреки, че толкова се стараеше и толкова инвестираше в НАС. Омръзна ми да ми говори за НАС, исках да спре да прави планове за бъдещето, исках да се реши и да се осмели да ме вземе “Тук и сега” и да спре да мисли за всички останали… исках просто да се оглеждам в очите му… не исках да се докосвам до душата му, както не исках и той да прави това с моята… не исках, защото смятам, че трябва да оставя нещо за себе си.

Бях подготвена за следващия му въпрос… но той ме изненада… не го зададе – не го направи гласно, но го усетих. Наранените му чувства и Его започнаха да пълзят по тялото ми, обхванаха сърцето ми и съвсем естествено и спонтанно сведох погледа си.

-   Срамуваш се да ме погледнеш в очите ли? Отвращавам ли те? Толкова много ли се съмняваш в мен и толкова много ли се ужасяваш от това да повярваш на някой и за първи път в живота си да се влюбиш? – каза го тихо, с глас който бе по-заплашителен от лятна гръмотевица и с поглед, по-празен от пресъхнал пустинен кладенец… Обикновено, когато ми говореше по този начин, това означаваше, че ще поведем поредната битка, която обичайно завършваше с умопомрачителен секс, след който установявахме колко си приличаме и как войната за надмощие, която Егото на всеки един води, е безсмислена . Убеждавахме се колко силни сме и двамата и как наистина сме си “намерили майстора”… Знаех, че този път и този разговор няма да завършат така… знаех, че нещата са различни и че трябва да спра да шикалкавя, а толкова ме възбужда умението му да ме притиска, използвайки единствено прямотата си и да ме кара да се разголвам постепенно, задавайки ми някой от своите въпроси… Обичах толкова много неща в него.. но не знаех дали обичам него самия… не знаех дали това е любовта, но не знаех дали някога ще открия отговора на този въпрос… Изпаднала в безкрайните дълбини на обърканото ми съзнание и задушаващото ме сърце, чух “Няма ли да ми отговориш? Казвала си ми, че единственото нещо, което имаш като условие е да бъдем искрени един с друг. Аз съм такъв… ти можеш ли да бъдеш и изобщо някога била ли си такава?”

-   Не! Не ме отвращаваш, възхищавам ти се. Всяко нещо в теб, всяка мимика, всяко движение, всяка  дума… обожавам ги. Обожавам начина, по който галиш косата ми, начинът по който ме питаш дали това, което ми правиш ми харесва, обичам да потъвам в очите ти и да усещам, как ме спасяваш от удавяне с нежната си и дълбока целувка… Не! Не ме отвращаваш, освен ако ти нямаш по-различна дефиниция за това усещане – тук спрях и се опитах да го погледна провокиращо, а в същото време исках да пропусне факта, че се измъквам… не исках да му давам повече отговори… не и на въпросите, които ми зададе.

-   Трябва ли да се чувствам поласкан от това, което ми казва изтънчено и извисено същество като теб? Трябва ли? – убиваше ме… винаги, когато се ядосваше очите му потъмняваха, а сега…сега можех да видя светкавиците в тях, светкавици които аз създадох и предпочетох пред слънцето и любовта.

-   Мога ли да ти казвам как да се чувстваш? Имам ли това право?

-   Според теб, имаш правото да казваш какво е и какво не е любовта… право, което не знаех, че притежаваш и разбрах че притежаваш току-що… така че те питам отново – ТРЯБВА ЛИ? – не можех да издържа погледа му, не и този поглед… пронизваше ме и усещах как започва да ме върти, усуква и преценява издържливостта ми, като малка и незначителна плюшена играчка, която е попаднала в ръцете на дете, което е искало камион и което иска да я унищожи с надеждата, че следващата играчка ще е тази, която е мечтало.

-    Не… не трябва… нищо повече не е нужно… единственото нещо, което трябва е да си тръгна… съжалявам… - това беше най-искреното извинение, което се беше откъсвало от сърцето ми… беше изпълнено с толкова много любов и с толкова много разкаяние… Исках да плача, но знаех, че е безсмислено… аз бях провокирала всичко и не знаех, но предполагах, че развръзката ще е именно такава… - Наистина съжалявам, повярвай ми. Не искам да ми прощаваш… единственото нещо, което искам и за което те моля е да ми повярваш за последно… - задъхвах се, очите ми се напълниха със сълзи и точно миг преди една от тях да се търкулне необратимо надолу по бузата ми, аз вече вървях по булеварда, в посока, противоположна на тази, която той трябваше да следва.  Опасенията, съжалението и разкаянието се блъскаха в главата ми. Въпросите “Защо го правя отново и отново…” прииждаха един след друг и въпреки това го чух:

-   Не ми отговори… Толкова много ли се съмняваш в мен? Толкова много ли се ужасяваш от това да повярваш на някой? Толкова много ли се страхуваш да се влюбиш… за първи път в живота си? – чух го и знаех, че нямаше да си тръгне преди да съм отговорила на всичките му въпроси, ето защо го обичах, беше толкова директен и толкова истински… гласът му кънтеше в главата ми, все едно ми говореше божество, което ми даваше последен шанс, преди да ми връчи сметката, за да платя цената и да получа възмездие. Обърнах се… бавно, а улицата и сградите се залюшкаха около мен. Единственото нещо, което казах беше едно  тихо и плахо “ДА” и бях сигурна, че не го е чул, но е разчел отговора по устните ми, защото ги познаваше. 

-   Аз мога да те науча да не се страхуваш, единственото нещо, което трябва да направиш е да ми се довериш. Можеш ли? – това беше последното, което щеше да и каже... и двамата го знаеха, а тя знаеше че всичко зависи от нея. Тя трябваше да реши на кого да се отдаде – на него или на страховете си. Беше прекарала много време и с двете и знаеше какво може да получи и знаеше, че от нея зависи да бъде щастлива... прошепна само ...

-   Това е любовта... знам го... съжалявам... – обърна се и продължи. Потъна в тълпата и надвисналия над сърцето и мрак. Усещаше погледа му в гърба си и сърцето и закрещя от болка. Отново го направи, а толкова искаше този път да е различно, толкова много го обичаше... защо го излъга и защо отново се отдаде на страха. Толкова много искаше да я настигне и да я сграбчи. Искаше да я последва и да разбере, че го лъже... искаше да я целуне... по-истински от всякога, а тя щеше да му отвърне – по-искрена от когато и да е.

 

 

 Защо беше толкова трудно? Защо започна да говори за тях и за съвместното им бъдеще? Защо беше толкова прям? Защо го обожаваше заради това, че беше такъв? Защо отново избяга? Защо го остави там? Защо не се обърна? Защо той не успя да разчете истинските и желания? Защо тя не успя да ги изрече? Защо... продължаваше да го обича толкова много? Защо се влюбваше все повече и повече в него? Защо...? 

 

 

 

 

Вярно,защо?

шантава работа!

Страх, защото може да се окаже, че той е човекът когото си тъсила, а ти толкова много си свикнила с очакването, че си тотално неподготвена.
Егоизъм, зашото може би не е той човекът.
За инерцията ... мисля че всички знаем за нея.

Надявам се все пак да се решиш... След като го обичаш... толкова... след като той те обича и ти задава прямо всички тези въпроси...
Страха е най-ужасното и задушаващо чувство на света, което може да изпитва един човек, според мене...
А освобождаването от него е трудно и мъчително начинание... И все пак по-мъчително е да се живее с него.
Така че- в името на живота- трябва да си борим със страховете си... Ден след ден... Окончателна победа може би няма, и все пак... Има малки победи....
:)

...си се опитала да го пробваш, не прави никога така с един мъж, най-вече с този който търсиш и чакаш. Доверието е най-важното в любовта.

си постъпила правилно :)

поздрави:

не искам да те критикувам, макар...че ...точно това ми...е в главата....

"Искаше да я последва и да разбере, че го лъже... искаше да я целуне... по-истински от всякога, а тя щеше да му отвърне – по-искрена от когато и да е."

Човекът не екстрасенс!

И от какво по-точно те е страх? Да ти е хубаво?

Ох, надявам се...това да е само разказ, защото не мога да повярвам, че "изтънчено и извисено същество" прави такива неща.
Нищо не губиш. Печелиш удоволствие. ....и МОЖЕ БИ мъка ....след това.... Но...НАСЛАЖДАВАЙ СЕ СЕГА! Утре може да ти падне сграда на главата! Да...не ти се случва....де!

/съжалявам ако звуча назидателно..., но ми стана мъчно... и за теб и за него.....като четох текста/

Късмет! :):):):):):)

Ако една лейди каже 'не', има предвид 'може би'.
Ако една лейди каже 'може би', има предвид 'да'.
Ако тя каже 'да', значи не е лейди.

Ако момчето е нерешително, момичето с нищо не е виновно. Следващия път може би момчето ще се постарае повече, така че момичето да е сигурно, че трябва да стане точно по този начин.

поздрави :)

филмът е пълен... ама е нещо между матрицата и сапунка :))))

@Анонимен,
мдаммм, за съжаление може би си прав... може би естрах и егоизъм, но за инерцията не знам.. за нея не съм се замисляла и май не знам много за нея ...

@Ех Канди...
..... малки победи... не можеш да ги имаш, ако си изпуснал момента... :(((

@Анонимен 5,
да това е...знам,че не трябва да ги правя...поне това научих...

@Артанис,
благодаря, но това, което си написал все пак го е казал швейцарец... в български условия е много по-различно... за съжаление, защото явно посланията ми не са ясни :РРР

@Сис,
не е екстрасенс знам го...и си права за всичко... и не се притеснявай, че звучиш назидателно... всеки има нужда от това, а аз повече :)))