Тъй като от известно време се подвизавам на ново работно място и се опитвам да се адаптирам и да се съобразявам с фирмените ценности и култура, изключително активно и досадно задавам въпрос след въпрос, ама всичко това е с едничката цел – да не наруша някое неписано правило, че после да ми се завие свят от последиците, които биха могли да се стоварят на бедната ми пакостлива главица. От същото това време си и чета разна документация книжки, защото организационната история е нещо много, ама много важно. 

И така… днес, разхождах очите си в продължение на около 30 минути по библиотечните рафтове, намиращи се в стаята, в която работя и много се чудех, кое от всичките заглавия да избера…чудех се, защото всички звучаха изключително добре. Накрая спрях избора си върху едно методическо ръководство /ми да от всичките тези книги, аз пак методика избрах, ама какво да се прави…такава съм, обичам да ми е трудно / Както и да е… ръководството ме грабна с една приказка, която искам да споделя с всички вас и върху, която искам да поразсъждавам, но първо…. 

Нека се насладим на приказката :

 “ Отдавна, много отдавна в едно далечно царство хората живели без имена. Един ден през техните земи минал странник, който им разказал, че някога техните прадеди имали имена, но били омагьосани да ги забравят и да заживеят, без да дават имена на децата си. Хората, които до тогава не знаели какво значи да се живее с име, се учудили и попитали странника какво е име на човек и дали да имаш име е по-добро, отколкото да нямаш. Странникът не знаел как да им обясни, защото на свой ред се чудел как може да се живее без име” 


Тук прекъсвам приказката, защото докато четях започнах да си задавам много въпроси. Опитах се да си представя света и хората около себе си, без имена. В главата ми не спря да се блъска въпросът “Какво ли е да нямаш име и да си безименен”? Не успях да си представя нещата, но пък ми станаха интересни въпросите, които си задавах и усетих лека тръпка в стомаха си и желание да не спирам да се питам. Та… Ако нямаш име, какво казваш, когато се запознаваш с хората и как всъщност се запознаваш с тях? Какво пишеш в автобиографията си и как се определя на кого е, след като няма имена? Когато пишеш телефона си на някое момче, какво пишеш под цифрите – кратко свое описание ли? Как можеш да повикаш един човек, който се движи далече от теб? До кого адресираш писмото, което си написал и как пощальона се ориентира на кого да го даде? Как се подписваш и имаш ли подпис, след като нямаш име? Какво пише в договорите, които сключваш с банката или с работодателя си? Ако трябва да съм искрена, никога преди да прочета тази приказка не съм се замисляла колко много значи името и колко неща зависят от него. Всъщност какво означава “Име на човек” Това ли е нещото, което те отличава на първо четене? То ли определя съдбата ти? Дали е нещо като жигосване, етикет или е нещо като благословия?… Замислих се за моето си име…винаги съм си го харесвала, ама чак сега разбирам колко важно е за мен и как ми пасва на същността… и всъщност дали името ми е допринесло аз да съм такава, или то просто е паснало на нрава ми? 

Омотах се… нека да продължа с приказката …. 

“Хората се убедили, че е важно да имат имена и попитали как могат да ги получат. Странникът казал, че само мъдрецът от високата планина може да им помогне. Тогава хората отишли при мъдреца, за да го помолят да им даде имена. Той обаче казал, че тази задача не е по силите му. Хората недоумявали защо мъдрецът не се решава да им даде имена. “Нали човекът не си избира сам името – казали те – Ти си най-умният човек, когото познаваме, кой друг да ни даде имена?! Каквото име ти решиш да носи всеки от нас, такова и ще бъде.” Тогава мъдрецът им отговорил: “На новороденото се избира име, с което му се пожелава нещо добро. Вярва се, че това ще помогне на детето да израсне добро. Тогава казваме, че човекът следва своето име”. И по-нататък той продължил така: “А вие сте зрели хора и сами можете да решите, според доброто, което носите в себе си, какви имена ще ви подхождат” 


И приказката свърши до тук и провокира още повече въпроси. Ако си представя, че нямам име и че сега трябва да си избера такова, как да разбера, кое е онова добро, което нося в себе си и да подбера име, което да ми подхожда? Мога ли да бъда достатъчно обективна или пък достатъчно отговорна, за да избера сама за себе си име? А дали може вместо да откривам добрината, да си избера име, с което да си пожелая нещо добро? Ако можех, щях да се казвам Любов…всъщност не, може би щях да се казвам Здравка, или пък Усмивка… а може би Щастие… или пък …ох, колко е трудно… как да избереш кое е онова добро, което искаш повече от останалото и да се наречеш така? Да, ама според приказката трябва да си избера име, според доброто, което нося в себе си… а кое е това добро… май не съм се замисляла сериозно за това до сега…винаги съм съпоставяла добър или недобър човек, но никога не съм се замисляла за това, кое е Доброто, което нося и което ме прави добър човек. Трудно е… кои са ми положителните качества? Усмихната съм – може ли да се казвам Усмивка? Или пък, не – обичам хората, живота, природата…може ли да се казвам Обич? Приемам голяма час от нещата на шега и се забавлявам с тях, това означава ли, че мога да нося името Забава? А може ли да се категоризира самоиронията ми като нещо добро и да се казвам – Иронка? Май не е добро… или е? Някой може ли да ми каже и изобщо има ли универсални истини? Всъщност знам… доброто, което нося в себе си е Радостта – дарявам радост на хората, радвам се на живота, радват ме странните стечения на обстоятелствата, радвам се на семейството и приятелите си, а и те на мен…така, че мисля, че ми подхожда да се казвам Радост. О, ама аз вече се казвам така…е не точно, ама почти. Ах, колко хубаво съвпадение на нещата и все пак... дали името краси човека или човекът краси името си? Всъщност отговорите нямат значение – важна е приказката и въпросите…радвам се, че я прочетох и че ме накара да се замисля… надявам се с нея да зарадвам и вас, защото все пак…нали това ми е името :РРРР

не ти ли е това името? :P :):):)

никнейма е един вид избор на име!

а, ако ги намеше имената - можеше да сме с номера! Щеше да е тъпо, ама...добре ми е така :):):)

Всъщност е Радостина, но все тая. И ми подхожда, си мисля аз, защото някакси ей така, незабележимо и без да искам радвам много хора около себе си.
А историята е много интересна. Моята мила майчица до последно си мислела, че ще има син и решила да го кръсти Веселин (на дядо ми Васил). Ама не щеш ли съм се пръкнала аз и тя още в несвяст от упойката казала "Ами, където Веселин, там и Радостина" И ме кръстила така.

... което и от двете да е името ти , то си е твое и никой не може да каже дали ти си паснала на него или то на тебе. Обаче и в двата случая разсъждаваш много интересно и пишеш увлекателно. Относно универсалните истини май няма такива:" Уви, мъдростта е голяма и истината с много страни. " Радостни усмивки за теб :)

Имињата се исткаени од желби и надежи, истата онаа пајажинеста материја од која се плетат бајките и приказните. Тие се нешто како помош, додека невештата рака уште не умее да го држи перото. А потоа се си оди самото од себе, се валка и тркала како лавина, додека од него не настане комедија или трагедија, елегија или пародија, бурлеска, арабеска или гротеска, балада или шарада. Како и да било или е, нам, на крајот, не ни преостанува ништо друго освен да... собереме раменици.

се казва Радостин! ;)))))

Весела пролет! :)))**

Дали ще е буква, знак, цифра, картинка или нещо друго, но винаги ще има нещо, с което да означаваме себе си, иначе все едно не съществуваме, нито за нас самите, нито за околните.
Пък, ник-ът винаги още едно име, което скрива-разкрива кои сме в същност, или поне частица от нас ;)))

Вече много от познатите ми ме наричат Мей! Не просто блогъри, а вече близки приятели :)

Понеже наскоро и аз си разнищвах на ум темата с имената, ще ти разкажа моите изводи.

Вече не помня повода, по който се размислих за имената, но със сигурност не съм чела подобна приказка. Направи ми впечатление, че въпросите ти са предимно практични и главно свързани с идентификацията и нейната свързаност с индивидуалността. Мойте размисли бяха ориентирани повече към собствените ми усещания към моето име и към имената на останалите хора. Всичко тръгна от там, че всъщност прекалено малко от близките ми хора ги наричам с истинските им имена. Обикновено името им, ми е някак си за служебно ползване (удобните причини, които ти си изредила). Ако човек се е приближил достатъчно до мен и аз до него, като усещане (спрямо моите усещания) аз му измислям име. Да, вярно, че понякога имената са нечленоразделни :) Преди не се бях замисляла, правила съм го напълно спонтанно, но по някакъв повод се опитах да си спомня истинското име на едно момче и не можах. Всъщност сега ми хрумва, че прякорите са именно това - отличителност, различна от имената, спрямо човека. Всъщност тва за прякорите по-скоро е разделение по някакви фактически признаци. Сега се сещам и друго ... не ти ли се е случвало да ти кажат нечие име, но ти да не свързваш името с човека, а да искаш допълнителна информация, която да те подсети. Според мен всякакви подобни случай, са именно разминаването на имената с усещанията за тях. Обаче от друга страна си мисля, че всеки различен човек има различно усещане към мен примерно. Значи би трябвало всеки да ме нарича според собствените си усещания. Мисля, че това е правилния начин. Всеки да има безкрай имена. Всъщност дори да не е правилния, това е моя начин, аз наричам хората, както ги усещам. Сред любимите ми има - Жожо, Изи, Иги, Жужи, Омая и пр.

Колкото до моето име. Аз се казвам Милена. Никога не съм го усещала като мое. Много го харесвам, звучи ми хармонично, завършено, смислено, добронамерено, приятно, гальовно. Звучи ми като нещо към което се стремя, нещо което е нужно да заслужа, нещо което ме води. Но ... не го чувствам мое. Говорили сме със сестра ми, и тя казва, че в източните религии, като порастваш и си избираш свое име. Това е същото като духовните имена. Така че според мен няма нищо лошо човек да се прекръства или да си добави друго име. Но се замислям колко много Слънца, Зорници, Любови и пр. позитивни имена щеше да има, и нито един Запрян :)

Но най-общо имената според мен са по-скоро удобни, отколкото нужни. За тези, които правят разликата ;)

Наистина пишеш изключително увлекателно (обикновено ;) и на доста хора наоколо им е приятно да те четат :) Така че- явно радваш ;)))
Сега нещо съм уморена и ми се спинка, та не мога да поразсъждавам и аз за имената... и хората, които ги носят.... Но ще кажа само, че много ми хареса (като допълнение на твоя пост) горния коментар- на mimimost ;)

Поздрави на всички!..... От една..... хм.... Истин(ск)а....
:)

аз също мисля като теб и също си имам странни обръщения към хората, които обичам... и не се бях сетила за това... благодаря :)))

@ Сис,
ако бяхме с номера щеше да е много гадно, наистина...представяш ли си, както сме 8 млн.... кой знае колко цифри щяхме да имаме вместо име... и как щяха да се обръщат на кратко към нас? Хм... щеше да е наистина голяма обърквация ;)

@Радостинке,
ами ние сме си адашчета... но логиката е готина - където Веселин, там и Радостина :)))
А мен са искали да ме кръстят първо Цветелина, а после Ралица, но съм щастлива, че са ми избрали това име :)))
@анонимен,
благодаря... :), а истината... колкото повече страни от нея видим, толкова по-мъдри ще станем, не мислиш ли?:)))

@ех, Марсфрийк... да се надяваме, че комедиите ще са повече :)))

@Комфи,
да е живо и здраво адашчето... и много да те радва :)))

@ Мей,
ами то е защото е кратко и сладко... и на мен ми казват Пакостинка, ама пък ми ходи, както и на теб Мей, предполагам :)))

@Канди,
благодарско... поздрави и на теб Истин(ск)ата :)))

Това за името и мен ме е карало да се замислям.Питала съм се има ли някаква връзка между името и човека.Забелязала съм и това как хората се обръщат към мен с различни разновидности на името ми отразява и тяхното отношение към мен!
По това често разбирам вътрешните им помисли спрямо мен.