Кога за последно сте държали пръст в шепите си? 
Кога за последно усетихте аромата на чистата земя, която работят всеки ден стотици хора и за която се е проливала толкова много кръв на нашите предшественици? 
Кога за последно, вдишахте дълбоко и усетихте свежестта на пролетта, която се влива и потича по всичките ви артерии? 
Кога за последно, бяхте на място, където чувахте единствен песента на птиците и собственото си ускорено от вълнение дишане? 
Кога за последно посадихте нещо и изобщо засявали ли сте нещо различно от цветя или дръвчета? 
Кога за последно тичахте боси по поляните и усещахте лекото боцкане на клонките по ходилата си?
 Кога за последно имахте усещането, че сте на най-красивото място на света? Кога за последно се чувствахте истински свободни? 
Кога за последно се усмихвахте искрено на красотата, която ви заобикаля? Кога за последно лежахте на поляната и гледахте облаците? 
Кога за последно ходихте за риба или пък да си топнете краката в близкото поточе? 
Кога за последно карахте колело през гората или през нивята? 
Кога за последно брахте полски цветя и се удивихте от това колко съвършени са те и колко ненужни са всички помпозни панделки и целофани? 
Кога за последно си позволихте да прегърнете или целунете някой, защото го почувствахте така? 
Кога за последно бяхте искрени със себе си и с хората около вас?
 Кога за последно си спомнихте за корените си и за мястото, от където сте тръгнали и за хората, с които сте вървели по пътя си? 
Кога за последно бяхте себе си и бяхте истински? 
Кога……?
 Аз си позволих да бъда такава последните два дни… усетих специфичния мирис на пръстта, тичах боса по тревата, засявах и изпитах онази надежда и вяра, че това, което съм посяла, ще порастне и че ще бера плодовете му... брах полски цветя и ми подариха такива... онемях пред съвършенството, което нахлу в моя свят и единственото нещо, което успях да направя бе да му се възхитя... 
Моля ви, не забравяйте да отваряте сърцата си и да се докосвате до това съвършенство и хармония... усещането не може да се опише, но можем да му се отдадем :))

...отговорът не е нито "сега", нито "скоро"...
Природата съм я позабравила, но хората - не! За щастие! :)))

хубава трева си пушила завиждам.....

За пръстта в шепите - най-вероятно никога не съм държал, или поне не си спомням.

За земята - може и да съм усещал тази миризма, но със сигурност не ми е харесала.

За пролетта - може би преди 3 години в Англия, ако там има пролет. Иначе малко ме е страх, защото може да имам алергия.

За песента на птиците - не си спомням (брои ли се гарга рано сутринта на прозореца на стаята ти до езерото?).

За саденето - не помня някога да съм садил нещо (освен боб в навлажнен памук и луковици в училище).

За тичането бос по поляна - не помня някога да съм го правил.

За най-красивото място на света - преди 5 години в Будапеща.

За истински свободни - преди няколко седмици. Винаги се чувствам свободен, когато не съм в България.

За красотата, която ни заобикаля - преди около половин година в Ню-Йорк.

За облаците - преди около 8 години.

За риба - преди около 9 години, ако не се лъжа.

Никога не съм карал колело през гората или нивята :)

За полските цветя - не съм сигурен дали са полски, но в едно малко и смотано градче близо до КЬолн преди година и половина.

За прегръщането или целуването на някой - вчера.

Винаги съм искрен със себе си и хората около мен.

За мястото откъдето съм тръгнал - всеки ден си спомням за него и никога не забравям.

Винаги съм себе си и 'истински'.

... и извинявай, че ти пълня блога с bulk ;)

поздрави:

въпреки, че ме разсмя. Тъжно ми е за такива хора. Още по-тъжно е, че не го осъзнават.

Вчера!!!
Почти всичките неща. Без убиването на цветята и засяването....тичах....но не боса. Беше истинско!

А птичките - всяка сутрин, понякога обед!
Щастлива съм, че живея почти насело!!! :):):):):):)

Пакостинка - по-често да ги правиш тия неща...:):):)

Защо ти е тъжно за такива хора? Просто не е дивата природа това, което ме прави щастлив. Различна гледна точка, нищо повече :)

поздрави:

артанис е типичния ърбън дзвер на такива хора не им трябва природа за да са щастливи.
В България ако не може да си свободен то не виждам къде можеш.

наистина е смешно :)

Поздравления, значи си истински пловдивчанин (съгражданин) :)

andreytcho,

Аз не съм ърбън дзвер, а urban person :)

Най-свободното чувство, което съм изпитвал е първият път когато самолетът кацаше на летището в Бостън.

всичко най-добро:

великолепна находка е идеята!!!

Поздравления! :)*

снощи мислих върху заглавието ти.
Отговора на "Кога" никога не може да е "сега". Няма начин да прочетеш това в нета....и да си на поляната.
Въпреки, че ще е яко... Къщичка с нет и кабелна сред полята до реката!
:):):):):)

ето сега е момента да си хванеш багажчето и накой и друг приятел и да си опресните впечатленията за природата... а това, че не си забравила хората...хм, това е по-трудното, но явно си се справила, за което ... ПОЗДРАВИ :))))

@Andreytcho,
ако изказването ти за тревата е метафорично и има някаква препратка с поляните, по които съм търчала... ок, съгласявам се, ама ако говориш за онази другата трева, която те кара да се хилиш като побъркан и да виждаш всичко на забавен каданс...не съм съгласна... нея я отказах отдавна щото нещо минах в друга върастова група :))))

@Artanis,
не мe притеснява това, че пишеш дълги и големи неща... това, което ме притеснява е отговорът ти че се чувстваш свободен, винаги, когато не си в България... това е тъжно, но пък знаеш ли какво... мерси за отговорите ;)))) и за различната гледна точка :)))

@ Sis,
искам само да ти кажа, че тази ти реплика за убиването на цветята ме жегна в сърцето... направо ме накара да се чувствам като разкаял се, сериен убиец на малки дечица /в случая цветя/... ама тях ще си продължа да ги убивам, защото ги обожавам, особено полските цветя, сори :)))... а другото нещо, което ме зашемети бяха отговорите ти "вчера"... ма направо се подтиснах... обещавам да правя всичките тези неща по-често... или поне веднъж в месеца :)))

@Fil,
без да искам да злорадствам или нещо такова само ще кажа, че хората, които нямат села са пропуснали да изживеят невероятни неща... някак си селото, усилва човещината във всеки един от нас и му помага да се запази... може би селото е онова място, на което можеш да отидеш винаги, когато те сломи студенината на града и да усетиш истинска топлина...може би, кой знае?

@Andreytcho,
винаги съм молила хората, които коментират в блога ми да критукуват единствено позицията, а не личността.... та в този ред на мисли "ърбън дзвер", не е от съчетанията на думи, които определям като критика към мнението... моля те не обиждай хората в моя блог... знам, че тези думи едва ли са кой знае каква обида, ама все пак...прави го, ако искаш в някое друго блогче ;)))

@Artanis,
в изказването ти "Значи си истински пловдивчанин", усетих ли онази надменна нотка, която казва..."Истински граждани са само онези, които нямат село", защото ако съм прочела правилно, ще ти напиша какво точно мисля по въпроса, но искам да знам, дали не се лъжа...

@Comfy,
мерси ;)))))

@ Sis,
ама си много проницателна и прозорлива... ще има подарък, обещавам :)))

карам толкова хора да бъдат тъжни :)

Извън България животът е прекрасен, а времето е пари. В България животът е борба, а времето е кафе ;)

За 'истинските пловдивчани' - това са пловдивски работи :) (мога и още малко да напиша, но не искам да ти пълня блога с тези неща)

Колкото до селата и т.н. Не е важно откъде човек идва и какъв е, а какво може да прави :)

поздрави:

много ми се иска да коментирам едно от изказванията ти, ама ще си замълча, защото е много, ама много извън темата...
А относно хората, местата и важните неща, съм напълно съгласна с теб :)))
Поздрави и от мен :)))