Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.02.2007 16:16 - Записки за премеждията на един провинциалист...или забавен преглед на първата седмица :)
Автор: pakostinka Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3957 Коментари: 16 Гласове:
0

Последна промяна: 11.02.2007 16:17

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Ето ме и мен. Аз съм поредният провинциалист, който се паркира в столицата, с идеята да си търси късмета и да намери щастие. 
     Как преминава първата седмица на типичния провинциалист в столицата? Отговорът е прост – интересно. Имайки в предвид, че тази седмица ми е първа, трябва да се отбележи, че е даже по-интересно от обичайното.

Поредицата от събития, които ме карат да се усмихвам, докато съм тук са безбройно много. Най-забавно е обаче неумението ми да се ориентирам в пространството, или по-точно да не мога да определя кой е пътя, по който да мина, за да стигна от точка „А” до точка „Б”. Принципно не мога да се оплача, че не познавам милата столица – напротив – губила съм се достатъчно много пъти, за да знам имената на разни улици и булеварди, на които съм се озовавала неочаквано и за мен самата. Познавам, много добре централните части и хотелите, разположени там /това е добре, щото работата ми изисква и това J/, знам и номерата на автобусите, с които мога да стигна до разни квартали...така, че – определено можеше да съм много по-зле.

Има нещо, което обаче ме изненада още първия ден от пребиваването ми в столицата, а именно притегателната ми сила за всички загубили се, неориентирани и луди. Прекрасно. Знам, че в столицата има много такива, но все пак...защо ми се лепят на мен...

Нека, обаче започна отначало...

Първият ми работен ден в столицата бе във вторник – паметният за мен 6 ноември. Понеже повечето ми приятели ми казват Радост – плана, обичайно за мен бях направила един много добър план, как да се добера до офиса до 10.00 часа, при положение, че пътувах същия ден...автобус, такси, метро, кракомобил и ако имах късмет – най-късно в 9.55 щях да съм в офиса.

Мда, хубаво си правя аз плановете, ама нали знаете как в повечето случаи ми се хакват? И сега така...

Когато се качих на автобуса, който трябваше да ме отведе от града на мечтите /защото там, всички мечтаят да се махнат/  в града на възможностите /щото разправят, че там всичко е възможно/ се оказа, че багажникът е повреден и трябва да се чакат някакви хора, които да го оправят. Времето, което престояхме на малката автогара не беше много, но за мен това беше трагично – все пак това ми беше първият работен ден и оправдания от типа „Ами, аз ... такова... закъснях, защото се счупи багажника на автобуса и не можехме да тръгнем...” не играеха в моя полза... Докато гледах как майсторите ръчкаха с отверки и се опитваха да оправят хидравликата или там каквото е, започнаха да ме побиват разни вълни – студени, горещи, пробождащи, авантюристични, нервни, апатични, бесни, псуващи и т.н. и в един момент, реших, че съм изключително смахнат и сбъркан човек и че нещо ми има....в момента, в който го реших една жена вдигна скандал, защото се оказа, че в 10.50 трябва да лети... със самолет...и че самолета нямало да я чака....аз се успокоих, защото явно имаше хора, за които беше по-важно да са навреме в столицата, отколкото при мен. Да, ама понеже съм егоист реших, че моят проблем си е изключително голям и не може да бъде пренебрегнат и също нададох глас...тънък, ироничен и режещ и попитах по какъв начин ще бъде наваксано закъснението... шофьорът и майсторът ме изгледаха мръсно и ако можеха щяха да ме убият с поглед, но понеже съм „много отворена” /а като се и изнервя става страшно/ настоях да ми се отговори. Шофьорът ме попита:

-         Абе ти сляпа ли си и не виждаш ли, че правим всичко възможно, за да оправим повредата? К’во даваш зор?

Ето този отговор ме вбеси, но аз студено му отвърнах:

-         Извинявайте господине, за щастие не съм сляпа, но не ми е работа да разбирам от багажници на автобуси... затова ви плащат на вас. А вие получавате заплатата си, благодарение на билетите, които аз и хората, които пътуват плащат. Така, че би било много хубаво да ни кажете ще наваксате ли закъснението или ще го компенсирате по някакъв начин? А освен това, не смятам, че можете да ми говорите по този начин, защото не съм ви роднина или домашен любимец.

Фръцнах се... защото ако не бях го направила, онзи ми ти шофьор щеше да ме набие... а и съм имала изживявания с багажници и съм слизала от Шипка, за да си търся багажа и да проверявам дали е изпаднал негде по завоите от автобуса, но за това ще разкажа друг път. Сега бях притеснена, защото имах стабилен сак в багажника и определено ми беше важно да не закъснея за работа, но и да не ми се налага да го събирам по пътя, още повече че така го бях натъпкала този сак, че като нищо щеше да се скъса при падането и щеше да ми се налага да събирам разни пръстенчета и парцалки по пътя J... та млъкнах си...

Автобуса потегли с 20 минутно закъснение, а аз седнах кротко на седалката и реших, че трябва да поспя малко. Да де.... ще спя, ама някой друг път. До мен седна един господин на средна възраст, който реши, че трябва да коментира разговорът ми с шофьора и да ми каже колко смела съм, като междувременно се опита да изкопчи информация за това каква съм, къде отивам и защо и да ми върне същата за него. Тъй като аз не бях в най-добрата си форма за разговори с непознати – той реши, че ще говори повече... не мога да казвам на непознати да млъкват /за разлика репликите, които вкарвам на приятелите си/ така, че си го слушах много дълго време... почти до Долни богоров... а това е много време... повярвайте ми...

Както и да е...е 9.15 успешно бях пристигнала на централна автогара и с трите си чанти, едната от които тежеше поне 25 килограма се устремих към стоянката на такситата, но о ужас... нямаше таксита... никакви... ама грам... това се е случвало и друг път, ама все пак не съм бързала за първия си работен ден. Докато висях като манерка на входа, а хората ме подминаваха и се чудеха накъде съм се запътила с всичкия този багаж, започнах да обмислям варианти за придвижване и избягване на задръстванията /щото не е едно/...след около 10 мин. се появи такси, с възможно най-недружелюбния шофьор във вселената. Когато му казах адреса и откъде да  мине, той троснато ми каза, че улицата е еднопосочна и не може да влиза в нея та да съм му кажела друг маршрут. Ми добре де... аз откъде да знам че улицата е еднопосочна и да не би да съм подвижна карта на София, че да мога да извършвам такива сложни операции? Както и да е...да живеят телефоните... обадих се на момчето, което ме чакаше в квартирата и го попитах...той ме упъти, а аз на свой ред го направих и с шофьора. Оня изръмжа и започна да псува и мрънка, а напрежението в шибаното такси можеше да се реже с пила за нокти.

Стигнах до заветното място в 9.30, а момчето вече ме чакаше на входа, за да ми помогна с багажите. Да де, ама то така се мъкнат тея сакове до 4-тия етаж... а като му казах, че това са само нещата от първа необходимост, той се побърка и ми каза „Радостино, не искам да си помислям колко и какви са тея от втора такава”... както и да е...много експедитивно си метнах сака, взех ключовете за квартирата, които предвидливо ми бяха извадили слънцата и се устремих в див бяг към метрото. Искам да споделя, че няма по ужасна гледка от отпътуващо метро, точно когато за теб е важна всяка секунда... ми приех го... погледнах часовника си и се оказа, че имам 20 минути, за да се придвижа до работното си място. Реших, че ако се позатичам малко ще успея да отида на време, но си оставаше проблема с запръхтяния ми и изморен вид в момента на пристигането ми. Метрото дойде след 5-6 минути и аз се качих в навалицата... след още 5 минути бях на Сердика и се затичах към Витошка. Да де, ама не съм знаела, че на Патриарха /или както там се казва улицата, до съдебната палата/ имало опасност за живота ми и че трябва да следя за светофара и най-вече за това да свети зелено. Ми не го направих, с което си навлякох звучно спиране на гъзарски автомобил, укорителните погледи на стоящите на тротоара пешеходци и цветущата псувня на шофьора. Ми майната му... продължих напред... ама си тичках, както не съм го правила от ученическите години, в които покривахме нормативи и липсата на физически упражнения, съчетани със застоялия ми начин на живот и унищожените тютюневи масиви ме накараха да намаля темпото. Погледнах си часовника... имах 5 минути до 10.00 часа и още 4 преки... реших, че ще успея...и наистина успях... на входа на офиса, приличах на Йети, който дълго време е бил брулен от вятъра и е пропуснал да намаже бузите си със слънцезащитен крем, но все пак – успях да се добера в полуживо състояние до офиса. Оттам нещата започнаха да се нареждат добре... даже прекрасно... имах даже възможност да си избера работно бюро. Аз избрах едно, което беше на по-слънчево място и не послушах колежката си, която каза, че там става течение и може да изстина. Много убедено и заявих, че съм свикнала... Свикнала съм... дръжки... на следващият ден, бях като схванато дърво, т.е. можех да ходя единствено със силно изправен гръб и високо вдигната глава, защото нещо ми стана и на врата.

Вторият ми работен ден, определено беше интересен. Това беше денят, в който трябваше да се обаждам в разни хотели, да им се представям, да ги информирам за изпращането на едно писмо и да ги помоля да ми изпратят оферти. Работата е елементарна, да...ама при мен нещата никога не с такива... та в момента, в който започнах да звъня по телефоните те започнаха да прекъсват...получаваха ми се следните разговори:

- Добър ден... казвам се... обаждам се по повод.... може ли да ме свържете с отдел „Маркетинг”...  – и тук се получаваше онзи факс сигнал, който в случая показваше разпадането на връзката.

Аз обаче продължавах...

-         Извинявам се, но връзката се разпадна.... дали е възможно.... – и отново рухване на сигнала.

Обиколих всички телефони в офиса – тц! Разлика никаква. Помолих колежката ми да се обади – никакъв проблем. Аз продължих да звъня, а проблемите ми с телефона продължиха. Не успявах да проведа дори елементарен разговор с „услуги”... кошмар. Лошият ми късмет ме беше споходил. На следващият ден, когато отидох на работа, се оказа, че имаме проблем с факса... всъщност – аз имах проблем с факса... отказваше да работи в моите ръце... колежката се справяше перфектно, но трябваше да съм в другата стая... изпратихме факсовете... 20  минути по-късно се скапа и интернета... а след още 10 цялата централа отказа... колежката ми каза, че такова нещо не се е случвало та, колкото и да не си предубеден, когато ти се накамрят толкова неща и като си знаеш късмета, няма начин да не решиш, че се дължи най-малко на енергийното ти излъчване J...

Денят приключи, а аз си тръгнах... както си вървях по Витошка и правех Уиндоуз шопинг, някой ми се метна на врата, а аз реших, че ако сега някой се опита да ме обере след този ден... ще го убия, ама наистина... за щастие се оказа, че стабилна група от доброволците, с които работех са в София и че един от тях е решил да покаже радостта си и да провери издържливостта ми J... идеално... точно тогава имах час и половина за убиване и ги помъкнах да пием бира...беше много яко... после с един приятел пообиколихме столичния център и пихме някакви неща, а после – метрото и у дома. Да, ама на входа на метрото – много народ, който е гневен и само една леля, дето продава билетите и още една дето стои на връткащото се нещо, което не знам как се казва... за целта на този разказ ще го нарека „въртележка”. Пуска тези с карти, а другите с билети си минават през другите въртележки. „Прекрасно”, казах си аз... „знам как се прави врътката с билета и досега не съм имала проблеми, така че няма да забавя хората и ще се мушна бързо”.  Да, ама не...нещо не стана работата – светна си зелената лампичка, натиснах ръчката на въртележката и тя просто си остана там...не се превъртя и не ме пусна... мушнах си билетчето още един път – нищо, отново. Реших, че няма смисъл да вися там, а че трябва да се преборя с лелята, която ме плашеше – изглеждаше като питбул – способна да ме захапе всеки момент. Отидох при нея, казах и че нещо не успях да мина с билетчето и че нещо се скапа, а тая ми ти жена като почна да ми вика и да ми казва, как и било писнало от такива неграмотници, които не можели да боравят с елементарна апаратура, как за такива като мен трябвало да има въртящи се врати, ама не било сигурно че ще успея да се справя и с тях и т.н.... и се изплаших... ама наистина... тая жена изглаждаше луда, много луда, а пък аз бях сложила нй-милото си изражение и усмивка... като ми ги наприказва тези работи ме ядоса, но и казах само, че от нея се очаква единствено да пуска хората да си хващат метрото, а не да прави пълен анализ на пътнико-потока... попитах я може ли да мина... тя измуча нещо, а аз си се качих на ескалатора... лелей... болни хора бе...

Няма да коментирам, как обикновено на моята спирка, обърквам изходите и се оказвам на един булевард, та ми се налага да се връткам доста, щото то си е ясно, че това го правя... абе...луда работа...

За четирите дни, откакто съм тук са ме спирали поне 4 пъти да ме питат за някакви спирки или улици, поне 7-8 за да дам информация за близки книжарници, магазини за алкохол и цигари и т.н. Успях д осъществя контакт с някакво момче от Благоевград, което търсеше улица „Неофит Рилски”, когато му я показах той започна да обяснява какво му трябва и защо, а аз му казах че му желая успех, но че не ме интересува. После след около 20 минути, той се върна, а аз бях седнала на една пейка. Получих пълен отчет за свършената от него работа, без д съм го искала... а и благодарности за това, че съм го била упътила...забавно...много забавно...

Случиха ми се още много работи,  ама вече не ми се пише...

Знам само едно нещо със сигурност – трябва да се пазя от физически контакт с трамваи – налитаме си убийствено много. :-)
А на финал нещо лигаво и свежо, защото живота е прекрасен :)))






Гласувай:
0



1. bamby13 - Успех, Пакостниче
11.02.2007 16:35
След вихреното начало, спокойна и безпроблемна седмица :-)))
цитирай
2. monalisa - А това е само началото...:)
11.02.2007 17:20
Лудницата си има своя чар :-) Успех оттук нататък! Иначе много скоро ще се превърнеш в нинджа и ловко ще сразяваш с няколко хватки или високи децибели мрънкащите намусени шофьори на автобуси, контроли и други представители на СКГТ. За предпочита е, когато си пеш да имаш готова фраза не много лицеприятна за шофьорите, които ще минават през локвите нарочно да те изкъпят..не, че като им лепнеш нещо по техен адрес веднага ще изсъхнеш...ама ей така, за душевен комфорт. Също така не обръщай внимание на мрънкащите бабички в автобуса, но обаче внимавай когато се качваш иначе може да полети към теб някоя торба от задната част на автобуса към предната, за маркиране на седалка...Веднъж отнесох една торба по главата...
Но, си е забавно иначе...Успех!
цитирай
3. ady - Успех
11.02.2007 17:34
И двете са прави, нямам какво да допълня:)))
цитирай
4. outfaced - иии :)
11.02.2007 18:21
още не съм го прочел, ама се редвам, че пак си на линия и ще има пак щурави истории за четене :)
цитирай
5. nio - Успех и от мене
11.02.2007 18:32
Навалицата си има и хубави страни,но трябва първо да свикнеш.
цитирай
6. анонимен - A koi 6te kopae nivata na dqdo ti b...
11.02.2007 18:37
A koi 6te kopae nivata na dqdo ti bre???
цитирай
7. andreytcho - Welcome to the jungle, wild girl :))
11.02.2007 18:58
усещам как ще има нов живот у тоя блог. Успех!
цитирай
8. artanis - интересно
11.02.2007 19:00
Но това е изключително мек вариант на това, което очаква човек в Ню-Йорк или Мумбай :) Не знам защо така се е получило. В сравнение с някой голям град, в София все едно се движат нещата на бавни обороти. Утре ще ходя до центъра на Мумбай и очаквам с нетърпение преживяването :)

поздрави:
цитирай
9. анонимен - АзБяхТук
11.02.2007 20:21
"A koi 6te kopae nivata na dqdo ti bre???"


Как кой... ти! Щото за толкова ти са ума и образованието, ако мога да вярвам на преценката си. Ако не станеш земеделец, може пък да станеш таксиметров шофьор.
цитирай
10. pakostinka - аааааааа,
11.02.2007 20:27
нивката на село ще я правим в парк...ще инвестираме и ще развиваме селски туризъм...аз сега съм на гурбет и създавам контакти :)
Бамби...мерси...
Монализа - мерси за предупреждението - за това с чантите не се бях сетила :)))
А на всички останали искам да кажа, че да...ще има много истории за разказване...ама много :-)
поне ако е вярна приказката, че денят се познава от сутринта :)))
цитирай
11. анонимен - Връткащото се нещо в метрото...
12.02.2007 10:58
... се нарича "турникет". Не ме питай защо ;-)
цитирай
12. sis - Късмет!
12.02.2007 11:26
и кураж! :):):)

Това 6-ти ноември малко ме обърка, за февруари става дума, нали?
цитирай
13. pakostinka - Турникет???
12.02.2007 12:03
е сега вече се обърках...аз си мислех, че на други неща се казва турникети...или всъщност това е поредното доказателство за това, че имаме едни и същи думи, които обозначават 100 неща... мерси, обаче...вече знам :))
Сис...мдам...6 февруари е...ама нали съм се заровила в планиране и прогнозиране и търчане...та явно съм превклчила много, ама много напред :)))...толкова съм се отнесла, че не съм забелязала...иначе - мерси.
Усмивки :)))
цитирай
14. sis - пак заповядай :):):)
12.02.2007 12:38
Ама...се спри малко с тва планиране, щото...все се обърква нещо.
И аз ги обичам плановете, но...без тях се живее по-весело :):):), пък..и няма какво да се обърка :P
цитирай
15. ady - Нали знаеш за плановете
12.02.2007 14:55
Ако искаш да разсмееш Господ му разкажи плановете си:)
цитирай
16. pakostinka - Sis, Ady...
12.02.2007 15:59
абе опитвам се без планове, ама не мога... не ми е арно на душичката :)))
А Ady, ако това с плановете и Господ е вярно, то това обяснява много неща, включително и глобалното затопляне, защото съм Го разсмивала толкова често и толкова много с моите планове, че му е станало много топло на душата, устата, под краката и т.н. и се е получило онова явление "топлообмен", за което са ми говорили в 6-ти клас...
Хей...обещавам, че ще се опитам да импровизирам :)))... по-често, ама все пак планирането е важна част от моята работа :)))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: pakostinka
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1938224
Постинги: 371
Коментари: 5299
Гласове: 12170