Вали. Бавно и протяжно, почти измъчено. Капките падат като малки бисери и ги чувам как потропват и подскачат върху чадъра ми. Винаги съм си мислила, че това е просто ромон – обикновен и безсмислен. Да, ама до днес. Докато вървях за работа, скрита под големия си чадър се загледах в десетките хора, които намираха валежа за особено неприятен и досаден и бързаха да се скрият на друго място, освен под чадърите си. Загледах се в колите, които минаваха покрай мен и видях капките пред фаровете им – падаха толкова грациозно – стотици капки, които падат в синхрон. Никоя не удря другата, никоя не пречи на другата, никоя не се интересува от другите – те просто са там и изпълняват това, което трябва да направят – напояват земята, за да и дадат живот и да я заредят, за да може да устои на сушата.

Някъде измежду клаксоните и сърдитите, псуващи шофьорите пешеходци, започнах да чувам и ромона на дъжда върху чадъра си. Имаше ритъм – нежен и успокояващ. На първо слушане звучеше монотонно, на второ – разбрах че се променя, а на трето – усетих песента на дъжда. Накара ме да се усмихна и да поискам да пея. Единствената песен, която ми дойде в главата беше от мюзикъла и започнах да си я тананикам. Усмихнах се. Изглеждах наистина странно на фона на забързаните и сърдити хора около себе си. Огледах се, за да видя дали има някой друг, който е отделил няколко секунди, за да усети дъжда – не, нямаше. Всички бързаха и следваха някакви написани от хората графици. Стана ми тъжно, защото никой не обръщаше внимание на дъжда. Не беше  нужно да спреш, за да го чуеш, защото можеше да го правиш, докато вървиш и спазваш графика си, но можеше да се опиташ да влезеш в ритъма му. Продължих да се усмихвам. Усмихвах се на прекрасното мрачно време. Усмихвах се на студа и се радвах на бълбукащите локви, които приличаха на врящи казани и контрастираха с реалните температури. Усмихвах се на това, че виждах всичко – успях да видя хармонията и контрастите, но най-вече успях да усетя ритъма на дъжда. Усетих по някакъв странен начин любов...любов между дъжда и земята и цялата Природа. Дъждът помагаше на земята, напояваше я, за да може да издържи следващият сух период. Слънцето се беше оттеглило, защото знаеше, че трябва да стане така и беше позволило на облаците да го скрият, за да може дъждът да се слее в любовен танц с земята за по-дълго. А вятърът – той леко напомняше за себе си, но го правеше с усмивка, защото знаеше, че не винаги можеш да си главно действащо лице в постановката на Природата, понякога просто трябва да осъзнаеш, че имаш второстепенна роля, а когато го разбереш и приемеш ще осъзнаеш, че ще дойде и твоя ред, да си главен герой. Герой, какъвто е дъждът, въпреки че се състои от милиони малки капки...те всички знаят, че са важни и знаят, че живота на всичко и особено на земята, която така обичат, зависи от начина, по който ще изиграят своята роля.

Защо не можеше и ние, хората да бъдем такива. Защо не можем да се обичаме малко повече? Защо не можем да приемем, че понякога трябва да играем поддържаща роля, за да станем достатъчно добри за главната? Защо се противим толкова много срещу главните роли, когато ги играят други лица? Защо воюваме помежду си, когато можем да сме просто като дъжда – да приемем нещата и да даряваме живот...заедно?

 

 

 

можем да се опитаме :):):)

В моя си живот аз играя главната роля, това ясно, но .. идва онова желание и стремеж да сме главни персонажи и в чужди животи .. както казваше любимият ми учител по български език: "животът е път". То и по моя си път е голям зор да не се изгубя, защо да се лутам и по чужди пътеки? С който трябва, ще се срещнем на някой кръстопът, площад, магистрала, бла бла ..
а сега аз се гмуркам в Цариградско, че пак закъснявам :)))

Само хора с духовни очи могат да видят и усетят това което ти си видяла.Това го казвам не от куртоазия.Да виждаш простите неща около себе си е дар от Бога.Той е сътворил толкова красиви неща около нас.Ние обаче не обръщаме достатъчно внимание , втренчени в делника и в неговите неволи.Само че пропескаме най важното - удоволствието от това да си жив и да допринасяш за божията цел за нас.
А бог иска ние да сме щастливи!

Чудесно е,че има и други ,които се наслаждават на природата и чрез нея търсят път към себе си.НИе,хората, сме прекалено забързани в преследването на целите си, че не забелязваме същесвуващата хармония около нас, а дори се и опитваме да я унищожим.

и тази алчност премазва на скрупулите писъка....
човек издига собствената си изгода в критериите за човечност...

в този пост и интересното е, че се огледах в него. Аз също обичам дъжда и препочитам да не разтварям чадъра си, освен ако не е проливен дъжда. И така тази сутрин се наслаждавах на ромоленето на този нежен дъжд и вървях със свит чадър в ръка. Направиха ми впечатление птиците, толкова жива беше песента им в това дъждовно време. Сякаш и те изказваха радостта си и посрещаха дъжда подобаващо. А аз се заглеждах в храсталаците и в ниските клони на дърветата. Капките по тях бяха невероятно красиви и привличащи погледа ми :))).

не знам дали съм духовна, но се опитвам...
не знам дали се раждаме алчни или просто живеем в свят, който ни прави такива...
не знам дали, чрез природата откривам себе си, но съм длъжна да опитам...
не знам дали трябва да го споделя, но се чувствам добре, когато го правя...
пожелавам ви много усмивки... :)