Бях решила да посветя неделята на семейството си. Не го бях правила отдавна, а и май не ми се очертава скоро да имам тази възможност. След денят изпълнен с разговори, с помощ на мамчето, при подготовка на обяда и вечерята и стабилното изчистване на къщата, реших че трябва да получа своята доза самота и тишина. Ми, такава съм...имам нужда от определена доза самота дневно и ако не я получа, не мога да продължа да се наслаждавам на разговорите с хората, които обичам. Реших да си я взема, но исках да е по-различна – не исках да се оттегля в стаята си, исках да дишам чист и свеж въздух и да се наслаждавам на тишината. 

Намерих си претекст, за да взема колата и когато потеглих отидох на едно от любимите си места. 

Живея в едно село и съм изкарала почти целият си живот в него. Имам много любими места, които свързвам само с хубави моменти. Тази вечер отидох на една от любимите си поляни – поляната, на която когато бях дете лягахме с приятелите и брояхме звездите и се обзалагахме от коя част на небето ще падне следващата звезда и който беше най-близо, решаваше какво желание да му сбъднат другите. Ако пък се окажеше, че звездите не искаха да падат точно тази вечер, просто си вземахме одеалата и отивахме да опустошаваме плодните дръвчета на лошите баби и дядовци /ма през нощта, че да не ни видят/ и си получавахме дозата адреналин. Тази вечер, обаче бях сама на тази поляна и усетих нещата по различен начин – поляната беше празна и нямаше хлапашки крясъци и гонитба, а в същото време удоволствието, което изпитах беше по-голямо, защото това е едно място, което за мен винаги ще е живо и изпълнено със спомени и защото винаги ще си спомням за разговорите ни и за смеха ни.

Докато се давех в спомени и изпитвах дълбоко задоволство от цигарата, която пушех се вгледах в небето. Това беше времето, когато слънцето е залязло, но все още осветяваше една част от него, а на противоположната страна, от изток, имаше звезди..множество звезди. Ставах свидетел на нещо невероятно. Небето споделяше с мен една своя тайна и един урок. Показваше ми достойното оттегляне на слънцето и още по-достойното идване на луната.  Бях заобиколена от малки хълмове и виждах преливащите се цветове на залеза. Над самите хълмове имаше кървавочервен плащ, който ставаше все по-светъл, преминаваше през по-светлите нюанси на червеното, за да покаже колко тъмно може да е розовото, а после розовото се превръщаше в оранжево, за да стане много светло жълто в края. Може би, за да подчертае контрастта или просто, за да насочи вниманието на хора като мен, жълтото бе обгърнато от синьо, което ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Достойно, над светлините на залеза се извисяваше луната – сърповидна и така приличаща на парче от пъпеш. До нея, за да подчертае красотата и, като един малък аксесоар, стоеше и звезда..малка и трептяща...пълна с живот, защото това беше нейното време...времето, в което тя, заедно с луната играеха в тандем, приспиваха слънцето и показваха колко красиво може да е всичко.

Не знам как да предам усещането...може би като някакъв момент на вселенска хармония и любов, може би като урок за приемственост или за това колко красота има около нас...настръхнах и се усмихнах...в далечината чувах лай на куче, а в ляво от себе си виждах светлините на съседното село. Бях седнала на един камък и се бях подпряла на едно дърво и не можех да поема повече...мигът беше невероятен...толкова красота и толкова мъдрост...толкова уроци...такова достолепие...толкова любов. Затворих очи и се разплаках...разплаках се от щастие...разплаках се, защото за пореден път осъзнах, че имам всичко, за което някога съм мечтала и че съм истински благодарна за това...осъзнах обаче, че най-важното нещо, което имам след семейството ми, са моите корени. 

За първи път осъзнах колко е силна връзката ми с родното ми място и колко много обичам всичко. Всеки път, когато вървя по улиците се усмихвам, защото виждам познати дървета, къщи, хора...всяка пейка, носи споменът за хората, които са стояли на нея и за разговорите, които сме водили...всяко дърво ми напомня за войните със шишарки и кестени и за белите, които сме правили...всяко кътче е изпълнено с живот...

За първи път сърцето ми се сви, защото усетих какво означава „родно място” и разбрах колко дълбоки са корените ми...за първи път осъзнах, че където и да ходя, никога няма да си тръгна от тук, защото всяка секунда в „родното ми място” ме изпълва с живителни сили и ме кара да продължа напред...знам, че никога няма да спра да се връщам, защото не мога да живея без корените си, а те са тук...в това малко селце, в което се намира най-красиво осветената църква, където има поставен един смешен самолет и още по-смешен топ под него... тук, където е паметника на Дан Колов, чийто пояс като дете съм стояла да държа с часове, защото ме излъгаха, че ще падне и защото това е една от лъжите, на които всеки се е връзвал... тук където улиците са дълги и осветени в оранжево и приличат на прекрасен красив коридор, който те води в една друга реалност...тук, където е поляната със звездите и реката, в която съм ловила и плашила рибата на приятелите си...да, сега чак разбрах какво е да имаш корени, чак сега осъзнах колко прекрасно е... чак сега разбрах, че има много порои и много суша и че всяка година е различна...разбрах, че корените ми не винаги ще са така силни, понякога може и да са полуизгнили, но знам че винаги ще ги има, защото аз ще ги подхранвам, а и те мен.. разбрах колко обичам всичко и се обясних в любов и като всяко едно обяснение в любов, стана случайно, импулсивно и беше искрено...и разтърсващо... J

в последно време осъзнавам, че всичките ни поговорки са невероянто вярни :):)
Много красиво си го разказала :):):)

си да предадеш емоции, които се трудно се предават. Прегръщам те:)

Аз също ви прегръщам :)))))))

от лекотата, с която представяте богатия си вътрешен свят; от изразните средства, които повече рисуват, отколкото говорят; от малките "закачки", които предизвикват усмивка; от дълбочината на мисълта ви. иска ми се да ви кажа: "браво!", но тъй като не се познаваме, не ми е удобно да ви давам оценка. ще кажа само, че от последните ви постинги, които прочетох, ми стана някак по-ведро на душата. благодаря! даниела

благодаря ви, наистина..радвам се, че съм съумяла да ви разведря, защото май това е една от целите на блога ми - да говоря за сладкото и горчивото, но да го правя с доза хумор и много усмивки :)))

страхотно е това, което прочетох тази вечер за родния край. Става ми тъжно, че такива прекрасни творби ще останат във виртуалното пространство, само за ограничен брой хора. Няма ли начин да се публикува на хартиен носител за по-широка публика?!