Преди около една седмица започнах инициативата си за описване на истинските случки, които са били малко или много странни и забавни та реших да продължа писанките си... J

 

 

Типично женска случка с кола:

 

Миналата зима бях дошла на работа с колата. Падаше се един петък и доколкото си спомням беше декември месец. Налагаше ми се да остана малко по до късно на работа, а в същото време се бях уговорила с двама мои приятели да ги карам с колата към село. Можете да си представите колко голяма беше изненадата ми, когато излязох на пътя с всичките си багажи и багажченца, за да подпаля колата и тя просто не запали. Аз разбира се, веднага реших, че има нещо гнило и че или са ми източили бензина или аз съм оставила нещо не както трябва. Проблемът, офкорс беше в моя телевизор...бях забравила фаровете включени цял ден и просто нямах никакъв ток в акумулатора и релето /или както там му се вика/ даже не можеше да се завърти...супер. В същото време двете момчета ме чакаха да ги прибирам с колата, като всички автобуси бяха безвъзвратно изтървани. Висяха си те като прани гащи на светофарите, а аз висях като манерка пред центъра, до колата и се чудех кого от приятелите си да извикам, за да ми зареди акумулатора, като идеята беше, родителското тяло, чиято собственост е лекият умрял от глад автомобил да не разбере нищо. Да, ама не...единственото нещо, което успях да направя, бе да уредя превоз до село на мен и момчетата, а на следващия ден с братлето да извършим процедурата по смяна на акумулатори. Прекрасно, само където на следващият ден беше навалял 30 см. сняг и колата беше затрупана, а като наказание ми беше връчено едно гребло, за да почвам да правя партина и да почиствам работното място на братлето. Добре де, след всичките тези премеждия, виканици, упреци от типа, че това само жена можело да го направи и че прояви като моята създавали основателният лош имидж на жените...та след всичкото това на всичкото отгоре, докато изкачвах баира към село колата в един момент просто изгасна – на баира. Не знам дали съм споменавала колко неекспертно карам на задна и че имам проблем с определянето на маневрите, които трябва да извърша в зависимост от местоположението на колата, особено ако трябва да разчитам на някое от огледалата....лудница. Както и да е...паркирах колата и се обадих на спасителния екип...отново...на който му се повръщаше от мен и който искрено и видимо ми се хилеше в слушалката, докато се жалвах какво е станало. Те се появиха след 10 минути, а аз тъкмо бях запалила колата. Решиха, че понеже не е ясно какво и как може да ми се случи, все пак е по-добре да ме ескортират и да ми се поприсмеят допълнително...хахаха...

Не искам да си спомням само за какво мезе ме бяха взели, а на всичкото отгоре и родителското тяло в продължение на три седмици ми се обаждаше, за да ме подсеща да гася фаровете.

Чудо на чудесата, само където днес тази случка се повтори отново и се заформи мръсната конспирация – мобилизиране на родата и приятелите, издирване на коли и кабели,търсене поне 10 минути на копчето, което трябва да се натисне, за да се отвори капака на колата, закачване на кабелите, обкръжаване на колата от момчета и съседи и масово даване на акъл...е, днес вече станах герой на вицове и искам да се извиня на дамите, защото определено развалих имиджа им на добри шофьори.

 

 

Случка номер 2:

 

Един осми декември, всъщност май един от първите ми такива бяхме в една вила. Имахме уговорена среща с всички хора от компанията в едно заведение. Ние /аз и още трима души/ бяхме седнали в едно заведение в центъра на града, като аз типично за една кокона се бях накоконила и то стабилно.  Имах самочувствието на добре изглеждаща мома и даже малко си бях вирнала нослето...не малко, доста се бях накоконила. Дойде момента, в който реших, че искам да отида до тоалетна и да се освежа, защото все пак свежестта и румените бузки предават един друг, по-хубав вид на човека, който разхожда руменината. Станах и достолепно започнах да се придвижвам към тоалетната...бавно и оглеждаща останалите. Изглеждах доста надменно, до момента, в който не се спънах в един праг и не се изпльоках като жаба в средата на заведението...по корем, в цял ръст, като ръцете ми бяха напред, а главата ми изкънтя по един много особен начин – съчетание на сблъсък между маракас и куха тиква. Постоях си така легнала на пода около пет минути, а някакви хора станаха и почнаха да ме питат дали съм в съзнание. Аз само мънках и ръмжах, защото ме беше срам. Приятелите ми останаха в другия ъгъл на заведението и изобщо не разбраха за моето падение и нямаше как да ми се притекат на помощ, така, че само и единствено аз можех да направя нещо за своята гордост. Та какво направих  ли? Ей така, както си бях гримирана и наконтена, казах на хората, че нямам нищо счупено и наранено, освен гордостта си и отидох е тоалетната.  Там постоях доста, защото събирах смелост и нямах очи да изляза. Ако трябва да съм съвсем искрена – чаках хората, които бяха в заведението да си изпият пиенетата и аз тогава да изляза от тоалетната, така че да не ме видят. Да, ама компанията ми в това време са се притеснили и в един прекрасен момент, в тоалетната се озова най-добрият ми приятел, който е решил, че ми е станало нещо, щото това половин час да висиш в кенефа не е на добре. Когато му разказах какво е станало и защо стоя в тоалетната, той ми се накара и докато ми се караше започнах да се смея, защото наистина осъзнах колко абсурдно е всичко, което се случи и което правя. Убеди ме, че трябва гордо да изляза и че това е по-достойната постъпка, но пък аз го убедих като излизаме да ме скрие /не че беше възможно,  но пък опитът му беше много сладък/. Когато седнах на масата, на която бяха другите приятели, случката започна да се обсъжда и да се коментира реакцията ми. Смехът беше невероятен и привлякохме вниманието към себе си по такъв начин, че дори тези, които не ме бяха видели разбраха с подробности за феноменалното ми падане и нахакване на теракота.

След около 10 минути поисках да си платим сметката и да ставаме, защото не можех да понасям погледите на хората, вперени в мен...ми какво да правя...стана ми неудобно...още повече, че си спомних за една друга случка от преди една седмица, когато се надъних в стъклената витрина на едно заведение и докато хората вътре ме гледаха странно, аз се опитах изключително идиотски да замажа положението, така че да изглежда все едно поздравявам някой познат, който се намира в бирарията. Ясно е, че не влязохме вътре...не и този ден J

 

Типични диалози с непознати, от последните две седмици:

 

Диалог номер 1:

 

Миналата събота, оглеждах книгите втора употреба на Раковска. Обичам да си купувам такива книги, защото имат някакъв особен дух и енергия. Както си ровех в кашончетата, човекът, който продаваше книги каза:

-         Залагам си главата, че вие сте или стоматолог или специалист по вътрешни болести.

Аз се огледах, за да се убедя, че говори на мен, защото последното нещо, което човек може да реши за мен е че приличам на лекар...просто не изглеждам толкова интелигентно, а когато бях сигурна, че се обърнал към мен само отговорих:

-         Ще се обесите, или да търся гилотина?

Човекът в първия момент не ме разбра, а после започна да ми се извинява много, защото реши, че съм се засегнала.

 

 

Диалог номер 2:

 

Събота сутрин е. Много ранна сутрин – 6.00 часа е. Стоя на автогарата и чакам да дойде автобуса за София. Съзнателно съм застанала по такъв начин и съм придобила надменна физиономия, защото не исках никой да ме закача. В един момент срещу мен застана господин на видима възраст 45-50 години с неустановено количество алкохол в кръвта си. Пушеше цигара...запалена цигара. Попита ме:

-         Може ли да ми дадете огънче.

Погледнах запалената цигара и отговорих:

-         Вие бъзикате ли се с мен или си търсите повод, за да ме заговорите?

Той май не разбра какво му казах и повтори:

-         Може ли да ми дадете огънче.

Аз му отвърнах по същия начин...повторихме диалога няколко пъти, а аз накрая придобих вида на градоносен облак...човекът си тръгна...май не разбра какво исках да му кажа, ма и аз не го разбрах, така че бяхме квит J

После, когато споделих за тези случки с приятели, казаха че съм станала доста язвителна...дали?

 
И за финал нещо свежо...като случките ми :-)

 

нали ще гасиш печката, ще спираш водата и ще заключваш вратата като излизаш??!

за фаровете ме посъветваха да си сложа стикер на таблото и той вече се прави, а за печката и водата - гарантирам - връщам се по 10 пъти, за да проверя, дали всичко е наред :)...за вратата по 15...забавно им е на приятелите им, особено след това, като ги попитам "Абе, заключих ли?"...голям кеф ти казвам :)

Ей, със сълзи ме разсмя като ти четях потсинга! :)))))

и на мен ми е смешно сега, ама като се изпльоках като свински черен дроб в онова заведение не ми беше много смешно :)...освен това...тези неща са ми ежедневие...мога да напиша роман...сигурно ще има поне още 3-4 такива поста :)
Иначе - радвам се, че съм те разсмяла, то си е смешно и много забавно :)

Давай де! Пиши, пък може един ден да извлечеш някакви ползи от цялата работа. Иначе като събития не са смешни, ама ти по такъв начин ги описваш, че ми потекоха сълзи от смях! Някой ако ми влезе в стаята и ме види как сам си се смея, ще потвърди твърдението за лудостта ми ;-)

А ако трябва да бъда сериозен (а то не трябва), съчувствам ти за неловките ситуации... Ама наистина ме разсмиваш!!! :)))

ама за ползите не знам дали и кога, ако изобщо...а пък за смеха и ситуациите...извинявай - няма как да не се забавляваш, те са толкова абсурдни и идиотски, че единственото нещо, което можеш да направиш е да се хилиш и самоиронизираш...май това праввя и аз...а си прав - не ми е нужно съчувствие...искам само да провокирам усмивки :)