Животът ми е странен. Не знам, дали е забавен, защото в моите представи в тази категория попадат доста по-различни събития, но знам че определено е интересен...случват ми се непрекъснато разни странни случки...ама от онези моите си, дето всички ми се забавляват на тях...искам да споделя за тях. Та това, което следва е описание на част от невероятните случки от живота ми...убедена съм, че след като ги прочетете и вие ще започнете да мислите като мен.

 

Случка номер 1:

 

Винаги съм успявала по някакъв начин да привличам вниманието на околните – независимо дали съм танцувала, крещяла, падала или просто кротко и тихо съм си мятала питиета в някое заведение. Та като един такъв екземпляр, който бива забелязван искам да споделя за един случай от близкото минало /то май вече минава към далечното такова/, когато бях студентка....та: основен герой в тази сапунка е уникалната ми способност да привличам всякакви олигофрени /тук използвам думата в прекия и преносния и смисъл/. Когато използвам думата в преносен смисъл /което е често/ визирам свой приятел, тъй като съм убедена, че всички около мен са си особняци J. В случая използвам думата  и в буквален смисъл и визирам всички онези хора с психични отклонения и странности, които явно в мен виждат нещо по-специално и решават да споделят и да говорят с мен...ама много да говорят...и да ме преследват.

Тъй като поставям началото, ще се върна назад във времето, когато бях студентка в прекрасния старопрестолен град Велико Търново. Много дълго време живеех в една квартира близо до пазара, а учех във факултет, който се намираше до автогарата, а за тези които не познават града ще кажа, че това са около 40 минути пеша. Всяка сутрин си уреждах срещи с една моя приятелка и ходехме заедно – разцъквахме клюките, оплювахме преподавателите, смъквахме киноафиши по пътя за своята лична колекция или просто оглеждахме момчетата, които срещахме. Идилийка и красота. Но както някой беше казал – всичко хубаво рано или късно свършва, та и моята идилия се отече в тоалетната по този начин.

Една сутрин, както си вървя по утъпкания път с моята колежка ме спря един човек. Изглеждаше много нормално, или поне не можех да прочета в погледа му „Аз съм луд – спасявай се”. Та аз като един възпитан младеж, който винаги отстъпва мястото си в автобуса на някой по-възрастен, се спрях и се усмихнах. Каква беше изненадата ми, когато този човек ми каза, че аз съм неговата фея и че той ме търсел и чакал вече 20 години, можете само да предполагате. Обзалагам се, че рядко успявам да вкарам такива погледи и че рядко попадам в ситуация, от която не знам как да се измъкна или в която не знам какво да кажа. Тази обаче беше такава...Моята естествено малоумна реакция, беше обвързана с въпрос от типа: „Ааа, извинете сигурен ли сте, че не бъркате нещо момичетата и т.н.?” а той ми падна на колене и ми каза, че ми подарява сърцето си. В един друг случай, ако този човек беше с 20 години по-млад и с определено количество здрав разум в повече щях да се впечатля и да кажа „Да”, пък било и чисто експериментаторски, но този човек ме изуми. Аз смутолевих нещо под носа си, че бързам и закъснявам и че му благодаря и т.н.

Този приятен и забавен човек, обаче явно не беше от онези луди, които забравят какво са правили и последва един доста дълъг период от време, около 2 седмици, в който той всеки ден ме срещаше по пътя ми и ми предлагаше да се омъжа за него. Като казвам предлагаше имам в предвид точно това – на определено място в града, той падаше на колене и с невероятен патос цитираше непознати за мен стихове, които завършваха с предложение за брак и споделяне как аз съм неговата фея. Такова действие естествено събира тълпа от около 20 – 40 души и аз бях решила, че вече всеки в града като ме види ме разпознава като „Приказната годеница на реалния луд”. Приятелите ми, естествено искрено се забавляваха с целия фарс, в който бях главна героиня и сутрин специално ставаха рано, за да идват с мен на лекции и да могат да се хилят доволно за моя сметка и най-вече с особеностите на моя живот. Определено тези две седмици, аз се превърнах в едно доста популярно лице, което трябваше да обяснява на куцо и сакато за своя ухажор. Докато обяснявах разбрах, колко странно нещо са слуховете, или поне това, колко избирателно чуваме – едни момичета бяха чули, че имам невероятно романтичен ухажор, а втори – че същият е много агресивен и че ми е поставил ултиматум – или се женя за него, или ще ме нарани много и че един ден ме съборил на тротоара и съм била паднала на колене...Мдааааа, странно нещо са слуховете...и хората, които им вярват...но нека се върнем към историята.

Прецених, че е крайно време да направя нещо, но понеже не исках да говоря гадно на човека /което обикновено не ми е проблем / - просто си смених маршрута и от 40 минути го направих 60...е нямаше плакати, нямаше и момчета, но най-важното беше че го нямаше и онзи дето ми предлагаше брак. Животът ми се върна в старото русло на спокойствие, забавление и безкрайни студентски купони, леки наркотици, алкохол и мъже. Да, определено ми беше хубаво...мноооооого хубаво.

 

Случка номер 2:

 

Една вечер, както си се бяхме събрали в квартирата на моя приятел и се бяхме опиянили  и вдъхновено четяхме книгата на Людмил Станев „Няма такава книга”, се звънна на входната врата на квартирата му. Той излезе и влезе с едно момче, което се оказа познат на съквартиранта му. Това момче изглеждаше много добре направо - страхотно /а и нали УЖ бях развила бързата си преценка за момчетата от сутрешните си разходки/ и реших, че си заслужава да пофлиртувам малко с него-ей така, колкото да ни стане хубаво и на двамата. Той беше доста интересен персонаж и определено знаеше много добре как да се държи с една жена. Хареса ми, а и аз на него и започнахме да излизаме. И познайте какво? Не, не беше син на онзи дето правеше предложения на средата на тротоара. Не, не ми направи и той предложение. Неееееееее, не ми казваше на лягане и ставане колко много ме обича.

Верният отговор: той просто беше луд и не от онези луди, като приятелите ми, а от опасните луди. Той беше от онези, които те причакват в тъмното, правят ти подаръци, от които ти става ясно как са те проучвали, започва да прави опити да се докопа до познатите ти, за да е нон-стоп с теб или пък, когато му откажеш да излезеш - оставя заплашителни съобщения под вратата ти. Хм, по едно време направо си настръхвах като го виждах по улиците и се движех с ескорт. Какво се случи? Ми оказа се по-малко луд, отколкото предполагах – ескорта ми си говори с него изключително сериозно и от тогава не съм го виждала.

 

Случка номер 3:

 

 Искам да се приготвите, когато четете това, защото става въпрос за едно дълго пътуване, което беше доста странно и не мога да повярвам, че ми се е случило, но все пак – всичко е истина.

След един осми декември се връщах от Шумен към Търново,  като бях останала сама, щото всички останали пътуваха за Варна. Та, докато си стоях сама на гарата и кротко си четях книжката, като дете отличник от езикова гимназия, до мен дойде и седна един изключително гнусен и мазен чичко. Почна да ми обяснява  някакви неща за това как искал да ме черпи пица /сигурно съм изглеждала гладна/ и как колата му била наблизо и нямало да има проблем да ме върне после. Аз го гледах странно и не разбиращо и единственото нещо, което изцепих беше „Ти нормален ли си и защо си мислиш, че ще дойда с теб?”...той продължи нагло да ми досажда и да ми говори още около 5 минути, след което не си спомням какво изръмжах, ама той си тръгна. Когато се качих във влака, нямах запазено място и тръгнах да си търся такова по купетата. Имаше едно в купе, пълно със студенти и аз се зарадвах, защото обикновено не ми е проблем да завържа приказка и знаех, че ще ми е забавно и сега. Каква беше изненадата ми, когато осъзнах, че съм в едно купе с математици – зубъри, които през цялото време си говореха за изпита, можете отново само да предполагате. Не знаете обаче какво е да стоите срещу хора, които изобщо нямат нищо общо с теб и твоите интереси, които имат говорни дефекти /нямам нищо против, само допълвам картината/, говорят непрекъснато за задачи по математика, а едно от момчетата тръгва да те сваля и ти казва нещо, което ти не можеш да разбереш, защото то има говорен дефект, на теб ушите ти са заглъхнали, а главата ти тежи като 30 килограмова тиква. Както и да е...те слязоха в Омуртаг. Там в моето купе се качиха някакви влюбени, които през цялото време не спряха да са цалуват, натискат и полусъбличат...лошо няма, ма ми беше доста контрастно...на следващата гара се качиха едни момчета на видима възраст 16-18 години, които си говореха за металните бомбета на новите си обувки и понеже едното не вярваше на твърдението – стана и започна да скача отгоре им...за мое щастие те слязоха на Стражица, но за мое нещастие там се качи един дядо...та този дядо, който беше един доста симпатичен старец, първо ми обясни колко много приличам на внучка му, колко много му липсвала и за какво отивал в Горна Оряховица. Знаете ли за какво отиваше? За арпаджик! Мда, след като ми каза за какво  отива в Горна, реши че трябва и подробно да ме информира за разликата в цените на арпаджика в населените места Търговище, Омуртаг, Стражица и Горна и да ми каже, колко изгодно е да си купуваш този вид разсад от Горна. Мда....както и да е. Стигнах до Горна Оряховица и се оказа, че няма автобуси до Търново, щото малко късно станало, няма достатъчно пари за такси, но пък има два часа до следващия влак. Седнах си аз на гарата и извадих тежката артилерия – книгата. Започнах да чета и след около половин час върху мен падна едно птиче перо. Изненадано го хванах и силно неразбиращо се попитах на глас „Това пък от къде се взе?”, а един гневен чичко до мен ми кресна и каза „От някой птица, няма да е от динозавър я. Всъщност е от някой птичи гъз, щото над теб се съвокупляват едни врабчета...”. Този човек го каза толкова грубо, че аз само троснато му се сопнах и му вкарах репликата  „Вас някой питал ли Ви е, че отговаряте?”...фръцнах се и се преместих на друга пейка... J...после накратко: в следващия влак за Търново се оказах в едно купе /аз се натресох, само да отбележа/ с младежа от случка 2, като след като пристигнахме ми се наложи отново да съм груба, докато го откажа да ме изпраща, а после, когато дойде заветния миг и се прибрах в квартирата видях, че се е наводнила... и започнах да попивам излялата се последните няколко дни вода...резултатът беше – сметка за вода – 120 лева...чудо.

 

 

 

Та така...това бяха само част от нещата, които правят живота ми мургав, забавляват приятелите ми много, а на мен ми оставят незабравими спомени и както ви е ясно ще има продължение... J

ne moje da sa slezli tezi poredni v jivota ti idioti v Omurtag shtot tam nikoga ne e imalo spirka na vlak i vuobshte je-pe linia, neshto ti e izneverila pametta :-)

Аз имах гадже, което в първите няколко месеца от съвместното ни , щастливо-пиянско съжителство( в моя полза изтъквам, че бях първа година студентка, далеч от дома) изглеждаше приятно смахнат, докато о хохо един ден не реши, че ще ми забива метални инструменти под ноктите, не знам тях от къде ги изкара, но си бяха сериозен антураж,в помощ на разпитите му, понеже смяташе, че съм "опашка на куките", и го разследвам не разбрах за какво. Е опитах да си повярвам , че се шегува, но....Както и да е, оттървах се без никакви травми, но малко след като се разделихме,(останахме приятели за малко дори???!!!, пиянски му работи, младежки..), та нашия си запалил кухнята за малко обезщетение и си сложил някак и спалнята там, и тя да поизгори...беше много хубава спалня. Като го питах 'Е защо и спалнята бе?" -"Ами тя вече не ми трябва".....либов ли е да го опишеш:))))

имала време да скучаеш по време на пътуването :). За забавление е меко казано, но иначе как би го запомнила :))).

продължавай...

се чудех как да го кажа, когато видях че andreytcho го е казал директно. Малко се заяждам, ама наистина си го мисля.

ми не знам...аз си мислех че вървят Омуртаг, Търговище, Антоново и т.н....ма може и да греша - признавам :)))
Jiva, искам да ти кажа, че ми се зави свят, докато те четях...:)) Важното е, че си оцеляла и че не са ти забивали такива гадости под ноктите :), пък иначе екстравагантните познати понякога са доста добра нотка в ежедневието ни :))
Zvezdichka, искам да ти кажа, че докато пътувах исках и си мислех, че ще набия някой...но сега...се смея невероятно много на тези неща, защото определено са много сладки...
Andreytcho i Dimitko, ми нормално...все пак Пакостинка, е Кралица :D

простете! Аз се чудих как е възможно слънцето да свети толкова силно, а то било Вашата корона... ама друг път!

съчетание между огромният диамант на короната ми и блясъка в очите ми...не е слънцето...ма малко ми се е позамазал диаманта и навън почна да свети по-слабичко... друг път? Кога това? :)))