Написах писмото, което ще дам на шефа си, заедно със заявлението си за напускане. Написах всички онези неща, които съм говорила и които никой не беше чул или пък ми беше отговорил, че не моя работа да се бъркам, да изразявам мнение и да правя каквито и да било предложения за подобряване на нещата. Докато пишех проблемите и моята гледна точка за тяхното решаване се замислих, че няма нещо, което да не съм казала за трите години, в които работя тук на поне двама от шефовете си и то по няколко пъти.  Ако поне част от това, което бях говорила, беше стигнало до част от съзнанието им, нещата нямаше да стоят по този начин. Не, аз пак щях да си тръгна, но щеше да има поне един човек, който да остане. Издъниха се...яко. Сега, в месеца, в който ще ми тече предизвестието, вместо да предавам знанията си на някого, ще трябва да измислям стратегия за това, как центъра, който аз и много хора създадохме с толкова любов и желание да не умре. Точно сега, когато нещата се развиват повече от добре, точно сега, когато има 50 деца,  които искат да бачкат, точно сега, когато механизма се задвижи и заработи, когато стана почти организъм, трябва да мисля за това как да не умре. Прилича ми на онзи, последен стадий преди смъртта, когато всичко изглежда прекрасно, а всъщност е заблуда или успокоение, всъщност краят е толкова близо, че можеш да го помиришеш и да го усетиш. Надявам се да не съм права, надявам се сетивата и интуицията ми да ме лъжат, надявам се децата да останат.

Вчера събрах  пет от тях – най-способните, най-доверените и най-ценените от мен...екипа, който си сформирах, заедно с американския ни доброволец. Казах им, помолих ги да останат и след мен, помолих ги да не бойкотират, а да дадат шанс на човека, който ще дойде след мен, защото  лидерите са важни, но по-важна е каузата и защото бойкота на нещо е част от борбата, но не и този случай. Казах им, че когато си създавал нещо с толкова любов, когато си водил толкова битки, за да съществува, когато си повярвал, когато си убедил толкова хора, когато си видял развитието и благодарността в очите на хората, с които си работил, когато си ценил и си бил оценен от тях, когато си дал и взел толкова много не можеш просто да си тръгнеш или да бойкотираш...

Те ме попитаха, защо аз си тръгвам, след като им говоря така... казах им истината, казах им, че най-важното нещо е човек да знае кога да спре да се бори с вятърните мелници и да позволи на някой друг да го прави и да се надява, че той ще е по-добър...казах им, че има хора за всичко и че явно аз не съм най-подходящият общински служител и че не съм съумяла да престъпя принципите си, които за мен са били по-важни от някои заповеди и разпореждания...казах им, че съм дала и взела, това което съм могла и че това е всичко, което мога да постигна тук, в този град и че искам повече...казах им, че каузата е важна, но че много важно е и да не забравяш себе си и собствените си мечти и желания...казах им, че не мога приема това, че някой ще ги третира като хамали и че ще говори за това, колко са малоумни...казах им, че се изморих да работя непрекъснато и да закъснявам с по няколко часа за срещите си, защото имам да пиша проект или да направя анализ....казах им, че ги обичам и че има благодаря за всичко, на което са ме научили, че се гордея с тях и че се надявам да помагат на другия...на този, който ще ме наследи...

Те се разплакаха...разбирам ги...преди една седмица бяха на погребение, а сега разбираха, че и аз си тръгвам. Предавах ги, или поне така се чувствах, а те ме прегърнаха, защото разбраха, че ми е тежко и казаха, че така е по-добре за мен и че знаят, че трябва да го направя. Едно от момичетата ми каза, че иска да е като мен и че ми се възхищава...каза ми, че съм силна и че ще и липсвам, но че трябва да си тръгна, защото както съм казала – човек трябва да знае кога да си тръгне...тогава се разплаках...усмихнах се и и казах, че това е най-голямото признание, което съм получавала...в такива моменти не знаеш как да реагираш...няма думи, които могат да изразят чувствата и няма команди, които да спрат сълзите ти...в такива моменти всичко, което казваш или правиш е толкова незначително...можеш само да се отдадеш на момента, да усетиш топлината, любовта, признателността и да изчакаш да отмине...Едно друго момиче ми каза: „Якимова, ти какво си мислиш, че като се махнеш от тук ще се отървеш от нас ли? Ние често пътуваме, бъди сигурна, че ще посетим квартирата ти и ще те караме да ни извеждаш с батковците”..Разсмях се...невероятни са и знам, че ще го направят...доколкото ги познавам, ще се организират и ще ме изненадат и ще ми се треснат поне 10 хлапета на камара, само за да видят изумената ми физиономия, когато ме попитат къде ще ги настаня да спят...скрих тъгата си, защото знам, че това ще е в първите няколко месеца – най-много два и после всичко ще свърши...ще се срещаме случайно по улиците, ще се прегръщаме и ще се изненадваме от това колко много сме се променили...

Странностите на живота са много...най-много са разделите...мисля си, че един от уроците, които съм научила е да свиквам с раздялата  и загубата на хора във всичките им форми и вид и да знам, че е нещо задължително...нищо не се губи...винаги, когато затвориш една врата, има друга, която чака да я отвориш и докато страдаш по това, което е имало „оттатък”, може да пропуснеш вратата, защото не е задължително да е отворена – може да е притворена или дори заключена и да ти се наложи да си поразмърдаш задника и мозъчните клетки, за да намериш ключа. А междувременно, докато търсиш ключа се срещаш с много други хора, които също като теб търся и които не би срещнал, ако не беше затворил вратата...

Началото на края или края на началото...кога разбираш кое от двете твърдения е правилното за дадена ситуация? Аз си мисля, че за една и съща ситуация важат и двете – в пълна сила...в единият случай казваш край и дописваш главата, а същевременно продължаваш да пишеш нова глава и се устремяваш към дописването на собствената си приказка... Това, което ме изненадва е защо не се вслушваме по-често в себе си и в хората около нас...защо толкова упорито се опитваме да се правим на вечно прави, всичко можещи и знаещи...толкова ли е трудно да признаем, че сме сгрешили...толкова ли е трудно да се вслушаме в нечии препоръки? Ако шефовете ми ме бяха чули преди една година, сега нямаше да е толкова трудно...ако аз бях чула себе си и не се бях страхувала от това, което не познавам нямаше да затварям вратата чак сега и нямаше да съм пропуснала толкова неща...ако...винаги има толкова много ако-та...аз обаче написах писмото си...там няма ако-та...има само аргументи, доводи и предложения...правя последен опит да спася създаденото с толкова любов, правя последен опит да покажа, че не съм безмозъчен робот и че понякога и аз съм права...правя последен опит да направя по-лесни нещата за себе си, хлапетата и тези, които ще наследят цялата документация и работата ми...няма значение дали ще е успешен или не...важното е, че ще знам, че съм направила това, което е трябвало, а какво ще става...това никой не знае... но пък си струва да разбереш...най-малко заради хората, които ще срещнеш, заради тръпката и удовлетворението, което ще изпиташ...заради това, че си го направил и че дори и да не се е получило си опитал.

 

Поздрави за куража!!!

Следвай мечтите си, за да те последват и те :)))

благодаря ви...не знам дали е кураж или по-скоро ясно осъзнаване на нещата, огромна доза писване и малко авантюристичен дух... :-)
Да видим сега като такава отворена мома...как ще издържа месеца на предизвестието, щото доколкото се знам и познавам шефовете...ще ме изгърчат...ама както даже не е написано по книгите...ма ще издържа... а за мечтите, надявам се да започнем да танцуваме заедно и да станем комбина... ;-)

Сигурно знаеш, че ми е напълно ясно как се чувстваш. Ужасно е да гледаш как нещо, което си създавал ден след ден се превръща в апетитна хапка за някой, който си нямапонятие за това, какво наистина се случва. Тъжната истина е, че ще и бъде мъчно и тъжно и тежко. Известно време. Дълго време. И хлапетата ти, да - известно време ще те обичат и ще страдат. Някои от тях повече - други по-малко. Ще останат и такива, които винаги ще те обичат. А други, които са декларирали по някакъв начин лоялност към теб, ще те забравят много бързо и ще станат приятели на човека, който ще дойде след теб. И това ще боли. Известно време... всъщност дълго време. Но пък винаги ще има хора около теб, на които знаеш че можеш да разчиташ. И тогава, ще усетиш колко е важно да знаеш, че има някой, който мисли за теб. Сега остава да пуснеш мейл на разни хора и да им кажеш, че вече не работиш в офиса на МЦ и че си свободна като птичка... И да ровиш по сайтове и да пускаш CV-та. А пък ние ако можем ще помагаме!

Не мислете,че светът трябва да се върти около обърканата ви глава.Това ,че злоупотребявате с чувствата на децата е недопустимо и долно като подход.Ако смятате себе си за гениална поемете отговорност и създаите нещо лично и самостоятелно.Ако имате шеф,трябва да вършите това за което сте назначена.

бих се радвала, ако хлапетата останат верни на каузата, а не на мен...а за автобиографиите - прав си, както обикновено...и знам колко е важно да има някой, който мисли за теб и на когото можеш да се опреш...дори и в момента го разбирам, защото най-добрата ми приятелка е седнала до мен и сме заедно във всичко...и да, чувството е прекрасно...и малко болезнено...багодаря ти, Миташки...за какво...ти си знаеш...

не мисля, че целият свят се върти около обърканата ми глава, но моят свят се върти и това са си моите проблеми...по никакъв начин не смятам, че вие трябва да ми съчувствате, да сте съпричастен или каквото и да е...не ми е нужно...просто..не и от хора като вас...
За злоупотребата с чувства...не знам какво визирате и как четете между редовете, но това, което правя се нарича коректност, ако ви е позната като явление...ако ли не - би било хубаво да се запознаете с нейното съдържание...няма нищо долно в това да си коректен и да назоваваш нещата с истинските им имена...
Нека да отговоря и за генилността...казала ли съм такова нещо или съм загубила тотално ума си и ми е като бяло петно в момента?...това, което съм създала за момента ме удовлетворява, но няма смисъл да ви обяснявам, защото вие съдите и обвинявате...това е загубена кауза...
А ако имам шеф...да изпълнявам...хм, знаете ли вие бихте бил перфектен служител в държавно ведомство, защото там искат хора с мислене като вашето - да изпълняват и да не мислят, а ако може отвреме на време и да комплексират подчинените си...благодаря...имаше и нещо ценно в това, което ми казахте, но няма да ви го споделя, защото не смятам, че страдате от липса на самочувствие да съдите и бихте се възгордяли още повече...иначе ви желая много късмет, а ако имате подчинени - да стискат зъби...
Не искам да бъда груба...по-скоро споделям мнение, както и вие...а и всеки има свободата да чете или да не чете каквото и да е...
Успех..

Познавам емоциите, за които говорите. Ако сега не си тръгнете, мога да ви кажа какво ще стане, ако останете. Мога да го кажа от собствения си опит/15-годишен/. Ще дочакате да се приемат някои от вашите идеи, но те ще излязат като идеи на шефа. Все по-трудно ще е да устоите на собствената си манипулация - в името на децата, на чуждата манипулация - те имат нужда от теб, на всеобщата заблуда, че ако вас ви няма там всичко ще пропадне. Вероятно сте усетили, че манипулират и чувството Ви за вина. След време ще се превърне в комплекс, в ужаса да не можеш да разговаряш за друго, освен за хлапетата. Хората и техните обикновени чувства ще Ви се струват незначителни, защото ще добиете усещането, че е изключително това, което вършите.
Дали не си тръгвате, защото не се чувствате достатъчно ценена? Всъщност няма значение.
Писмото Ви ще бъде тема на разговори в приятелския кръг на шефа Ви. Не се надявайте той да получи урок или някакво просветление за това, какъв важен кадър изпуска. Най-много да се възползва от него. Шефовете не обичат друг да има по-добри идеи от тях.
Тръгнете сега.
По-късно ще е трудно с CV и мотивационните писма. Уменията за работа с хлапетата не вършат работа другаде. Никой не се интересува от този опит с човешките души и съдби. И тогава става много късно и много тъжно.
Е, за Вас има шанс. Спечелете свой ппроект, направете свой екип и тогава... Какъв ли шеф ще сте? :)))
Пожелавам Ви щастлива нова година, с нова месторабота :)

И на себе си желая това! Дано да се случи!
С най-добри чувства !

права сте относно чувството за вина и насаждането на комплекси...трудно е да си тръгнеш след три години, но би било много по-трудно да го направиш след 5 или 10 например...аз също си пожелавам нова работа, но най-вече пожелавам на вас същото, а и на всички хора, които се чувстват зле на настоящата си такава...поздрави и усмивки...

получаваш от мен. Доста ти се е посъбрало, изглежда. Никога не е толкова лесно, колкото ни се иска. Но не е и толкова страшно, колкото изглежда.

...

Не писах писмо, каквото имах да казвам, го бях казвала много пъти, такъв човек съм. Не питам за заместника ми (трябваха им 6 месеца да намерят такъв:))... Истината е, че организацията съществува извън нас и в един момент си ставаме излишни, така че е нормално да се разделим. Ако пък раздялата повлияе на човешките отношения, значи те са били само по работа, не е голяма загуба. Важното е да не губиш от поглед себе си и да вървиш напред.
Platttonnn, ще прощавате, но възгледите Ви са остарели - дори и изпълнителите имат право на собствена мисия. Затова умните началници търсят изпълнители, чиято мисия съвпада с тяхната.

да, знам че колкото по-късно, толкова по-трудно и се радвам, че взех решението сега...а streetsmart, аз трябваше да напиша това писмо и да го дам, защото въпреки, че съм казвала нещата толкова много пъти, те не са стигали никога до човека, за когото е предназначено писмото...просто политика и нищо повече...