Да, както винаги съм казвала, на мен случките с неочакван край са ми някакво ежедневие и се забавлявам с тях. Напоследък, обаче ми се случват хубави странности...едни такива, които те карат да се замислиш и да се преоткриеш...такива, които те карат да се страхуваш от това, което ти предстои и в същото време ти дават кураж да се гмурнеш в дълбокото...неща, които те карат да трепериш от студ, докато те изгарят...то е нещо като да си влюбен, ама по-паранормално...някак си усещаш с цялото си същество, че това не е поредната случка, с която да се забавляваш и лигавиш, знаеш че е нещо повече, знаеш че става въпрос за теб, за отношенията ти с хората...за бъдещето ти...убеден си, че не можеш и не трябва да я отминаваш...сигурен си, че единственото нещо, което трябва да направиш е да я разгадаеш и да се отдадеш, за да продължиш напред и да изживееш следващото събитие ... и така вървейки напред да изживееш живота си.

Не знам как да опиша нещо почти свръхестествено...то едва ли е такова, защото касае само теб и е провокирано от хората, с които общуваш...т.е. всичко е естествено, ма нещо в теб ти казва, че не е точно така и че трябва да бъдеш по-внимателен и че се случва нещо важно. Знаеш, че не можеш напълно да контролираш себе си и съдбата си и в същото време усещаш, че това което изживяваш в момента е ключ, който отключва една от вратите към този контрол или поне към илюзията за него...чакал си това толкова дълго, желал си го и си го получил и знаеш, че трябва да бъдеш много внимателен и да премериш всичко, което казваш и правиш и да обмислиш бързо всяко решение, което вземаш, но най-важното е да вземеш решение...защото знаеш, че момента е важен и че отминава, че е важно не само времето, а и реакцията.... Странно е, не мога да го опиша...това, което става при мен са поредица от нежни шамари и побутвания, които получавам и които имат за цел да ми посочат че е крайно време да направя това, което трябва и че съм отлагала достатъчно дълго вземането на дадено решение. Последните две седмици – всичко, което ми се случва води в тази посока – всеки разговор, всяка среща, всяка мисъл или книга, която съм прочела...все едно целият свят ти се кара и даже ти крещи, докато те призовава да тръгнеш по пътя, който ти вади очите, а ти си въртиш главата и гледаш във всички посоки, но не и в правилната такава....крещи ти да го направиш най-накрая – да действаш и да спреш да мислиш...да чуеш сърцето и себе си и да спреш да се криеш зад клишираните си оправдания, които звучат толкова недостоверно, че се питаш как може хората да ти вярват?

В един момент осъзнаваш, че си взел решението и че няма връщане...най-странното е, че страхът вече го няма...изчезнал е...почти като скачането с бънджи е...страхът е докато решиш да скочиш...после е свободата...стремителното приближаване на земята...сърцето, което ще експлодира...адреналина...ти и твоят скок...не можеш да се върнеш....съществуват само „напред” и „в дълбокото”...усещаш единствено само възбудата от новото и непознатото... усещаш предизвикателството... знаеш, че няма как да не се справиш ... разбрал си, че извървяването на пътя до неговия край, зависи само и единствено от теб...

Трудно е да вземаш толкова кардинални решения...може би ми е помогнало това, че съм научена да го правя за всичко и то от ранна детска възраст...може би ми е помогнало това, че съм разчитала само на себе си...всъщност наистина няма значение...спомням си обаче един случай, в който помолих майка си да ми помогне и да ми каже какво мисли...беше изключително важно за мен да знам всички варианти...тя се усмихна и ме попита дали наистина искам да чуя какво мисли, за да знам всички варианти или просто търся готови отговори...хм, хитруша...била съм на не повече от 13 години и осъзнах, че всъщност май търся готов модел, който да използвам, без да се тормозя с обмисляне на варианти  и възможности...каза ми, че е важно да откривам сама отговорите и да не разчитам на това хората да ми ги дават, защото могат да ме подведат и да заживея нечий чужд живот и да се боря с чужди страхове....каза ми, че те могат само да ми указват възможните посоки....тогава настоях...излъгах я, че искам да ми посочи правилната, според нея посока и и казах, че решението все пак ще е мое...тя се усмихна пак и ми каза: „Знаеш ли как можеш да разбереш, че си взела правилното решение?...всъщност не е толкова трудно...обмисли възможностите, обикновено има две или най-много три решения...прецени, кое според теб е най-правилното...вземи го...после затвори очи...и си мисли за решението си...ако ти стане по-леко на сърцето, значи това е правилното решение...”. Всъщност наистина не е толкова трудно да вземаш решения и да носиш отговорността за това...трябва да си сигурен, че си обмислил вариантите и после, като вземеш решението да знаеш, че можеш да отстъпиш малко, или да заобиколиш, но не можеш да се върнеш назад и то не, защото си разрушил всички мостове, а просто защото това е част от твоята отговорност да решаваш сам за себе си.

Сега, когато пиша това усещам тръпка...усещам как настръхвам само като си помисля за това, което съм решила и което ме очаква, радвам се на реакцията на хората, които информирах и които се оказа, че са чакали да се наумувам от доста време...знам, че ще е трудно, знам че сигурно в един момент ще съжаля, знам че сигурно, когато ми е трудно ще пожелая да не съм го правила, но също така знам, че няма да се откажа, защото това е моята  част от отговорността... J

за трудно взетото решение! Важното сега е да успееш да изплуваш!

а относно изплуването - ще мяткам с ръчички и ще пляскам, пък дано не се удавя... :-)

Ако е това, за което се сещам, правиш много важна крачка. Винаги е трудно, но иначе няма как да порастнеш.
Стискам ти палци!

и благодаря...аз стискам също палци на себе си и на всички, които вземат важни решения :)

Всеки един човек трябва да помисли преди да действа! Но наистина за важни те неща по някой път е много трудно да вземеш веднага решението което смята ме за правилно!!! :)))