(Written and edited by pakostinka & dimitko)

Снимките са тук:
 http://s108.photobucket.com/albums/n6/Etyek/Ahtopol%202006/

Всички сме чували мисълта, че човек е човек, когато е на път – така е, няма начин да оспориш това твърдение, особено след последното ни пътуване до Ахтопол и обратно. Въпросът обаче е, след всичко, което преживяхме с хората, с които пътувахме е „Кое ме прави човек?” Това, че на пътя могат да ти се случат всякакви непредвидени неща, които да изпитат волята ти или това, че там се срещаш с всякакви идиоти, с които трябва да се съобразяваш и да се опитваш да съхраниш живота си, тъй като те не правят това със своя... и да, това усещане, по пътя, че си на косъм от смъртта... То ли е нещото, което те прави човек, когато си на пътя? Не е ясно, но нека да разкажем...

Пътуването ни беше планирано, доколкото хора на нашата възраст го правят един ден преди да тръгнат, но определено импулсивността е много хубаво нещо - от онези, които те карат да се чувстваш жив и на гребена на вълната. И така импулсивно мъжът в дружинката, състояща се от двама, реши че иска да тръгне преди планираното време. В 13.00 ч. се обади от София на девойката в Севлиево и в 16.00 ч. вече пиехме разхладителни напитки в едно малко кафенце в Севлиево. Тръгнахме в неделя – в късния следобед, когато слънцето се бе запътило към спалнята си, но все още бе твърде силно и показваше своя характер. След известно колебание и взиране в картата на България, търсейки атрактивен маршрут и място за преспиване, решихме да нощуваме в Соколския манастир, който се намира на 10 километра от Габрово и е едно от малкото останали девствени местенца в родната страна. Девствено, но не особено нецивилизовано. В този манастир, който има двувековна история, може да се каже че е съхранено част от българското наследство и идентичност. Високи борове, бели чардаци, невероятни веранди (малко ни убягва разликата между веранда и чардак, ама карай), параклис в манастира, църква в подножието му, малък параклис с аязмо в една скала в планината и триметрова пропаст, от където са бягали укривалите се в манастира възстанници... Планини, които те обграждат и които те карат да се чувстваш величествено, а в центъра му – една осмоструйна чешма, правена от Кольо Фичето, чийто ромон добавя нотка романтизъм и мечтателност към цялото съвършенство. А за търсачите на по-зловещи усещания - през нощта манастира предлага величествен бор на фона на пълната луна и една самотна кукумявка, която пее безнадежно самотно и търси своята половинка, което кара цялото ти тяло да настръхва защото си много сам и търсиш половинката си или защото си имал невероятен късмет и си я намерил. Или настръхваш от страх (малко силно казано де), докато гледаш телевизия на чардака в компанията на всичките монахини и монаси, които лежат погребани малко-по встрани от основното крило на манастира и догарящите свещи в скалния параклис. Безспорно мястото има какво да разкаже... Ако искаш да го чуеш. Но до тук бяхме с романтиката и прекрасните думи. Сутринта решихме да се поразходим малко и да разгледаме стенописите и самата църква. Какво ни направи впечатление ли – това, че от външната стана на църквата, някой незнаен художник бе решил, че неговият предшественик не се е справил много добре и поради тази причина, въоръжен с черно-кафеникава боя и четка е заличил лицата на всички светци... и не само това, докато се е забавлявал с оцветяването на лицата, той се е позабавлявал и с оцветяването на ръцете им, а върха на съвременното изкуство бяха изрисуваните халато-пеньоарено-подобни орнаменти върху една от свещеническите роби. Когато попитах игуменката кой го е направил тя каза, че са неверници. Ние по-малко вярващите им викаме вандали, но най-странното е, че този символ на вандализма, еретизма или сатанизма /както искате го наричайте/ е там вече повече от 5 години. Да, със сигурност реставрирането на храмове е нещо много скъпо, но другото сигурно нещо е, че България има бъдеще и се развива като туристическа дестинация и че като такава не може да посреща туристи с осквернени храмове, защото, ако акта на изрисуване на тези стенописи е оскверняване, то факта, че изглеждат по този начин вече шеста година е безхаберие и тотална апатия, демонстрирана от българската църква и от българската държава /нали властите са разделени, което е изключително удобно, когато трябва да си прехвърляме топката на несвършената работа/.
Но нека да минем по-нататък. На входа на този величествен манастир има огромна плоча, която дава кратка историческа информация за събитията, които са се случили там - за въстаниците, които са се укривали и за мненията, които известни историци са давали за манастира. До тук добре. Последното изречение обаче е: „Господи, колко е хубаво!”. И ако вземем предвид факта, че една от десетте божи заповеди гласи да не произнасяш напразно името Господне, не е ли това очевадно нарушаване на тази Божа заповед, случващо се с официалното разрешение на Българската църква? Или целта е друга – да съчетаем комерсиалното с библейското и да успеем да привлечем различни групи туристи, които да си оставят парите там? Хъм... Не е ясно – има нещо много сбъркано, в цялата тази история, което ни кара да бъдем доста по-критични, от обикновено, а ние по рождение сме доста критични... Може би е заради факта, че срещу един лев, можеш да си вкараш колата през църковните порти и да нощува в манастирския двор – може би имаме старомодни разбирания за това как се прави бизнес от туризъм, но определено това решение е малко странно – няма нищо лошо да създаваш удобства, защото все пак живеем в 21 век, но всяко нещо си има граници, а използването на двора на манастира като паркинг на мен ми идва в повече.
Тръгнахме от Соколския манастир към Бургас и решихме да минем през прохода Шипка и да посетим Храм-паметника в с. Шипка. Да това е един от 100-те национални обекта в България, а ние като типични български туристи си носехме и съответните книжки, които да бъдат подпечатани след обстойното разглеждане на храма. На паркинга пред Храм-паметника имаше паркирани шест автобуса, от които се появиха тълпи чуждестранни /в случая, за да бъдем по-конкретни френски/ баби и дядовци, избрали да посетят България, защото е евтина дестинация. Не е ясно колко от тях преди да дойдат тук са знаели, че имаме канализация и че не караме каруци, но те определено бяха изненадани и впечатлени, а 10-те българи, които бяха (включително и ние) в храма, бяха изместени от „височайшите” посетители. Ами да, кой ни е виновен за това, че си даваме гъзовете на сульо и пульо и че не отчитаме степента на амортизация, щото друго си е да те ебе френски или английски х**, пък било и на 70 годишен дядка. Кога се случи това, да искаш да си чужденец в собствената си държава и кога парите на френските баби и дядовци, станаха по-важни от гражданите на тази държава? А иначе, за това че сме много зле в сферата на обслужването, доказателство бе жалкият опит на една жена да обясни какво е желе от рози на една от гореспоменатите баби. Ми никак няма да е зле, ако ще развиваме туризма и ще ставаме подлоги, поне да го правим с финес и да има качество и да научим 1-2 езика, нали? Или не, по-добре е преди да започнем с изучаването на езици, да се научим да се усмихваме, защото прави впечатление грубото и неприветливо отношение към нас / защото сме си наши хора, демек българчета/ и умелото изплезване на езици и демонстрирано желание да бъдат близани лайняни задници, само защото са френски задници например. Потеглихме от с. Шипка и продължихме към Бургас, като междувременно решихме да влезем и да видим какво има в Голямата Косматка. Отговорът е – камъни и 12 снимки....а и две изключително отегчени от живота и обезпокоени, поради нашето посещение лели. Като съвестни граждани си платихме входчето от по 3 лева, за да видим гробницата, където е намерен бюста на Сефт II, а след това като съвестна екскурзоводка се появи и една от лелите, която започна да разказва за гробницата и разкопките с отегчение по-голямо от това на Сизиф, след вековно търкаляне на камъка по скалата. И отново стигаме до там – ако бяхме чужденци така ли щеше да ни говори лелята и защо продължава тенденцията да се назначават да работят с туристи хора, които имат сериозни проблеми с общуването и които си мислят, че туризъм се прави като през 1980 година? Е нищо не видяхме, от нещата които са намерени там, защото са в градския музей на Казанлък или в Националния исторически такъв и то с основание, но това го разбрахме, чак когато на излизане попитахме и ни бе отговорено отново с отегчение и раздразнение. Сигурно ние сме виновни – може би сме твърде чувствителни или пък просто не разбираме особеностите на българския туризъм-мейкинг. Като заговорихме за това, нека да разкажа малко и за времето, в което ние конкретно пребивавахме в Ахтопол и в което се сблъскахме отново с особеностите на българския туризъм. Датата е 11 септември 2006г., мястото е Ахтопол, а ситуацията следната – това е едно от малкото не особено цивилизовани места, успяло да съхрани духа и красотата си – тихо, спокойно и очарователно /ако си отишъл, за да си почиваш, а не за да купонясваш/, където обаче сезонът приключва в края на август и въпреки малкото останали туристи повечето заведения са затворени и зазимени. Трудно е да намериш местенце, където да хапнеш традиционната шкембе-чорба, просто защото ако е останало отворено, то продават това, което им е останало и не зареждат.  Това е града, в който трябва да ходиш само и единствено с пари в брой. Имахме неблагоразумието да пожелая да изтегля едни пари от спестовната си книжка от единствената банка в града, където се намира и единствения банкомат и то в момент, в който се получаваха пенсиите. Не стига това, ами единият ден софтуера  се скапа, и опашката от представители на третата възраст стана километрична, ами и банката имаше уникално работно време от 8 до 12.30 часа, а с клиенти от 9.00 до 12.00часа. Чудо на чудесата – прекарахме половин ден висейки и чакайки на опашка след баби и дядовци, които бяха решили да вземат пенсиите на всичките си останали живи роднини до девето коляно и както ги гледах 12 човека преди нас, тези само 12 човека взеха пенсиите на поне още 20 души. Лелята на касата даже се скара на едната, че не може да взема пенсиите на повече от 4 души... Единственият банкомат в града, както вече бе споменато е на тази банка, но проблемът е че парите в него винаги свършват – не защото хората, които отиват там са супер богати и теглят огромни суми, а поради простата причина, че колкото и да не е предпочитана дестинация, все пак има туристи. И понеже живеем леко в 21 век, хората предпочитат да не носят всичките си пари в брой, а просто да използват тези така удобни машинки, наречени банкомати. Това предпочитание на гостите на града, обаче явно не е отразено от управниците на града и ако си пропуснал през седмицата да си изтеглиш пари, то знай, че събота и неделя нямаш никакъв шанс да го направиш, просто защото банката не работи, а парите, които се зареждат в банкомата са толкова колкото се слагат и през седмицата, а те и тогава не са достатъчно. Затова, или скачай до Царево, което е общинския град или дръпни малко пари от някой свой приятел и в понеделник, рано, около 10.00 часа върви и изтегли от единствения банкомат в града, желаната от теб сума. Нека да не е по-късно, защото не е ясно какво ще е количеството хора, които са на същия хал. Всъщност противно на тона, който прозира между редовете тук, не е чак толкова неприятно и ужасно, това което може да ти се случи, напротив – ако искаш да се върнеш в миналото не ти е нужна машина на времето – просто можеш да отидеш в банката в Ахтопол. А иначе Ахтопол е едно наистина невероятно местенце – с приказни скали, невероятно огромни и много смокини, нарове и кивита и най-вече едно градче с безумна и величествена история. Не искаме да си кривим душата и да представяме себе си, като изключително активни и любознателни туристи – напротив, такава леност бе налегнала нас и приятелите ми, че след излюпването ни от леглата се мотаехме с часове. Обикновено пропускахме обедите, но не и следобедната мързелива полудрямка и излизахме за вечеря, просто защото от физиологична гледна точка, полупразният ти стомах го изисква и преборва вселенския ти мързел. Ако през деня, поради мързел не си успял да обиколиш градчето, можеш съвсем спокойно да го направиш вечер, търсейки отворени заведения. Ние обаче заложихме на сигурното и ходихме в една и съща пицария, която обаче неясно защо собствениците решиха да затворят по никое време – в четвъртък, ей така по средата не седмицата. Така и не можахме да ядем шкембе и да пием ракийка, а аз се бях нагласила – това бе второто ми нагласяне, което не се осъществи, но пък пак пихме ракия, макар и с шопска салата, а не с шкембе, която ракия бе толкова добра, че след няколко секунди, мацката която бе с нас видя човек на покрива на съседната къща, а след още няколко секунди не бе сигурна дали наистина е бил човек или просто е халюцинирала. Добра ракия, много добра.
 Е, оказа се че наистина е имало човек, който е гонел някаква котка. Как го разбра ли? Ами това е къща, която се явява нещо като наследствена семейна собственост и тя просто знаеше какви са възможностите някой да се качи на покрива, а и е детектив по природа. Този някой бе един техен съсед, който доста неуспешно е гонил някаква котка по покрива на въпросната къща, но ракията бе добра – доволни сме, а и се позабавлявахме за нейна сметка и то доста доволно. Всъщност един или два дни преди ракийката се разходихме из града и видяхме всичките му забележителности – наистина нямам думи за това местенце, не мога да опиша колко синьо е морето и колко величествено изглежда удряйки се в безбройно многото скали и скални образувания там. Града се застроява и местата, които миналото лято са били девствени и са били като малки островчета на тишината, днес носят бремето и тежестта на новото и модерно строителство. Но все пак – Ахтопол е прекрасен – със единствената си банка с шантаво работно време, с затворените интернет клубове или с тези интернет – клубове, в които няма интернет, с многото малки рибарски лодки и със спокойствието, което се носи във въздуха. Пропускаме много неща, но не може да се опише всичко. И ето, че дойде време да потегляме обратно към родните си места и да се опитаме пак да бъдем хора, защото потегляхме пак на път. Всъщност потеглянето ни не беше такова, каквото го очаквахме, тъй като се оказа, че алармата на колата не може да бъде изключена и така около 30 минути един мъж и две жени /които разбират от коли толкова, колкото и от шампионската лига и от плетене/ се суетяха около колата и се чудехме дали да отидем да потърсим батерия за дистанционното с надеждата, че Ахтопол не е чак толкова изпаднал от класациите град и че можем да намерим батерия или просто да изтръгнем кабелите на алармата от акумулатора. Тъй като не успяхме да открием къде се намира алармата, въпреки упоритото и доста силно пищене всеки път, щом някой отвореше или докоснеше нещо, решихме, че като начало е по-добре да се потърси батерия за дистанционното. С тази задача се зае момчето в групата – (трябва да се спомене, че в такива случаи жените никак не харесват еманципацията и даже обичат да става така, като в доброто старо време – мъжете да са мъже, а жените - жени. Та дамите, атрактивно седнали и препичащи се на един тротоар, седяха доста успешно опушени от преминаващите по улицата коли, което бе наистина странно отчитайки факта, че в града бяха останали не повече от 20 туристи, и придобихме един доста атрактивен вид на очукани и опушени от живота, малки гаврошчета. А докато са си се препичали на слънце, мъжът в дружинката се оказа, че е успял да намери свещената батерия и не можете да си представите каква беше радостта ни, когато открихме, че не само е намерена батерия, но че и нейното наличие решава проблема ни...и о чудо на чудесата – можехме да тръгнем към Бургас...Но незнайни са изненадите, които ти поднася бога на българските пътища, тъй като няма и 10-15 километра след тръгването ни от Ахтопол се оказа, че колата ни издава звуци, които като сила и мощност могат да конкурират някой трактор, а воланът така вибрира, че ако бе някоя играчка в женски ръце, щеше достойно да влезе в класацията  „10-те най-успешни начина да задоволите една жена”, на трето място, след „Угаждайте и и я гледайте в очите” и „Не отказвайте да и купите обувките за 400 лева”. Ако любимите играчки на жените вибрираха по този начин, притежателките им нямаше да излизат часове след употребата им от къщите си, тъй като те самите дълго след използването им по предназначение и по разни отвори биха подскачали, вървейки по улиците. Но да се върнем към колата, която се оказа с характер и определено с доста пълен чувал с изненади. Добрахме се до Бургас, а момчето, което шофираше - как е карало само то си знае. Но какво се оказа? Оказа се, че леко има разбити джанти едната от които е такава, защото изключително кадърен майстор предния ден, когато е свалял гумата, не е затегнал както трябва определени болтове и тя, милата джантичка, леко се е поразбила и почти за нищо не става, поради тежка немърливост, но едва ли можеш да докажеш такова нещо в нашата страна, пък ходи се разправяй после. Тук женската половина отново бе облагодетелствана, защото докато мъжете в продължение на два часа се занимаваха с оправянето на колата и вкарването и в „правия път”, си говориха, ядоха сладки и обсъждаха мъжете и това колко необходими са ни те. Два часа по-късно и тридесет лева по-малко тръгнахме отново на път. Неприятности с колата, за щастие нямахме, но пък имахме много проблеми с тъпите свръхотворени шофьори, които карат все едно са хванали Господ за шлифера и не ебават никой друг освен себе си на пътя и безкрайно многото тройни и четворни разминавания на двулентов път. Това, което ме озадачи обаче наистина, бе ремонта на пътя в частта малко след Карнобат. Там, през лятото, когато трафикът е наистина ужасно натоварен, пътят бе затворен в двете посоки, като в продължение на около 2-3 километра, камионите, колите и автобусите в двете посоки, трябваше да се разминават на път, специално направен за целта, но с ширина малко по-голяма от стандартните, неасфалтирани селски пътища, предназначени единствено за каруци и по изключение за някоя заблудила се кола. Нали ви е ясно каква беше изненадата и разочарованието ни, когато на връщане минахме по този път, който може да бъде наречен по този начин само в България, а на всичкото отгоре имаше и един случай в който, самоуверен водач на Ситроен, дори изпреварваше. И това предизвикателство се намира  на уж първокласен път и с него се сблъскват всички и така високо почитани от нас, чуждестранни туристи, тръгнали на трипче из страната...а може би, пътя се отваря специално за тях, когато трябва да преминат? Няма значение... пропуснахме да споменем, че сблъсквайки се с толкова много нарушители на правилата за движение по пътищата, представителите на КАТ в област Созопол, прецениха, че ние сме един от най-опасните такива и написаха акт за неспазване на ограничение на скоростта и превишена скорост с цели 13 километра в час. Лошо няма, нарушили сме правилата на играта и ще си понесем последствията, но защо докато пишеха акта спряха една друга кола, която също беше в нарушение и защо на нейния водач не написаха акт? Ми защото той им бутна парички, а ние не пожелахме. Да, важното е да виждаш положителното и забавното в нещата, които ти се случват. Да, човек е човек, когато е на път – и няма начин да ти е скучно. Има си препускащи бесни пубери, които компенсират липсващата си мъжественост с изкуствено придобито нейно продължение, а именно скоростния лост на скъпата /или не толкова/ им кола. Има си корумпирани представители на изпълнителната власт, които доказват, че максимата „За кокошка няма прошка, за милиони няма закони” и след 10 години важи с пълна сила. Има безумни доказателства за поредица от некадърни и идиотски решения, като това с ремонта на главния път. Има невероятно много причини да не пожелаеш да тръгнеш на път скоро, но ако след всичко това си успял да се съхраниш, успял си да видиш грозната страна на нещата и отново си избрал да живееш в страната на абсурдите, ако си успял да се насладиш на залеза и на красотата на цветовете, ако си усетил това, което съм усетила аз и ако си пожелал да тръгнеш на път отново, в момента в който си се прибрал, значи си си останал човек и пътуването ти те е направило още по-човек и си успял да развиеш сетивата си, които разпознават красивото и стойностното. Не е ясно какво се получи. Не претендираме за художествена стойност на въпросния продукт, той е за свободна консумация, но емоциите и случките са истински и изводите, каквито и да са и колкото и различни да са от описаните, ще бъдат основани на истината и само на истината. Сигурни сме в едно – ще има още пътувания! А ако има ентусиасти – могат да се мятат с нас!   Чао и до нови срещи по време на следващото ни пътуване!