Всеки човек, който по някакъв начин работи с хора и ги управлява, знае че има моменти, в които е задължително да се намесиш и да направиш нещо, за да не бъдат прекрачвани определени професионални и етични граници и норми и такива, в които не трябва да го правиш, защото е важно да видиш до къде могат да стигнат хората и дали ще се усетят сами. Аз обичам експериментите и обичам да проверявам хората...обичам да знам какви и къде са техните граници и как действат вътрешните им спирачки...да разбирам доколко държат на думата си и изпълняват поетите от тях ангажименти....не знам дали е правилно или не, но ми помага....за мен е важно да познавам приятелите и враговете си, за да избера правилната, според мен, стратегия на действие. Знам, че се налага винаги да правиш компромиси със себе си и със своята гледна точка за нещата, защото истината е някъде по средата...не мога да правя обаче компромиси с кръшкачите и тези, които лежат на чужди гърбове, особено когато става въпрос за работа...или пък за купон...абе май не правя никакви компромиси с такива хора... В четвъртък си правихме коледен купон. Беше много як....имаше си подаръци, дядо Коледа, питка с паричка, торта, танци и най-вече много добро настроение...винаги, обаче когато работиш с тийнейджъри трябва да си подготвен за непредвидени ситуации, като например бой с торта, който две хлапета са започнали и в който са въвлекли още двайсет...кочината, която са направили и която трябва да бъде изчистена...стриптийзът, който момчетата са започнали да правят на момичетата и т.н....и най-вече границите, които не трябва да позволяваш да бъдат прекрачени... Боят с торта го преживях, кочината – също, но стриптийзът...е това вече ме уби...много са бързи – не може да им се отрече – кочината + събличането = не повече от 15 минути....в това време бях в другата стая, за да си говоря с едно хлапе, което се държеше агресивно с останалите и се опитвах да го вразумя...а като се появих на импровизираният дансинг, невинните ми очи видяха момчета по боксерки, танцуващи на момичетата....определено ми дойде в повече...исках да се разкрещя, но не го направих, защото знаех, че няма да има смисъл и че ще скапя купона /направих поредния компромис с напиращите да изригнат желания :-)/....просто спрях музиката и им изнесох поредната си лекция – за границите, нормите, морала, позволените и непозволените неща и необходимостта да се научат да разбират кое може да се прави и кое не и най-вече, че стриптийзът е нещо, което всички харесваме, но не и на това място и не правен от тези хора, пред тази аудитория...казах, че трябва да се изчисти и че купонът ще продължи след като центърът придобие вида, който е имал когато са дошли, защото никой от нас не е слуга и няма да чисти боклуците, които други са направили...аз излязох, а те разбраха какво трябва да направят и го направиха...след като изчистиха едно от момчетата-стриптизьори, дойде и гузно ме попита дали могат да продължат с танците, а аз се усмихнах и му казах “Според теб, може ли?”...той наведе глава и каза засрамено  “Ами не знам, май много се изложихме, съжалявам, ще те разбера ако кажеш да си ходим...всички ще разберем”...аз се ухилих още повече и му казах “Радвам се, че си го разбрал и се гордея с всички ви, а сега бягай и надувайте музиката, за да се забавлявате, защото това е купон”... и се получи най-якият купон, който сме правили някога....всички откачиха и се счупиха от танци... Когато си тръгваха, дойдоха при мен и ми казаха, че съм пич и че наистина ми се кефят и ми благодарят за всичко и най-вече, за начина по който съм реагирала. Казаха ми, че искат да има повече хора, които да се държат с тях по този начин и да им показват, че грешат, без да ги унижават и да ги обвиняват. Замислих се за колегите си и за “възрастните”, с които работя и осъзнах, че те само обвиняват. Толкова пъти, когато съм казвала какво мисля за поредното неадекватно и абсурдно решение, което са взели са ми казвали “От теб не се иска да мислиш, а да изпълняваш”. Спомих си как съм се чувствала и се замислих, че може би заради това усещане, никога не съм била и няма да бъда като тях. Не мога да разбера позицията и желанието да контролираш и тъпчеш останалите и да използваш това, че са сгрешили, за да им се надсмееш и да се почувстваш по-велик. Не осъзнавам, как може да не казваш мнението си в очите на сгрешилия, а да коментираш колко е смешен и прост зад гърба му и да го казваш на приятелите му, знаейки че те ще му кажат и че той ще се почувства още по-зле. Не е ли целта на всички ни да бъдем по-добри и не се ли постига тази цел именно с директното назоваване на нещата с истинските им имена? Вчера си говорих с двама мои колеги. Казах им, че си търся работа и че ще си подам заявлението за напускане след нова година...те ме помолиха да си помисля добре, защото тук съм някой, харесвам хората с които работя, обожавам работата си, имам приятели и най-вече, ми казаха че в малкия град хората са успели да съхранят човечността си...помолиха ме да си помисля дали ще имам това, отивайки в София например и дали ще чувствам това удовлетворение, което усещам всеки път, когато видя някое от хлапетата и видя напредъкът му, който от части се дължи на това, че аз съм открила талантите му, насочила съм го и съм работила с него. Каза ми, че навсякъде ще трябва да правя компромиси, но да се помисля дали избирайки напускането няма да ми се наложи да направя компромис със себе си, който да ме промени и да ми се наложи да бъда друг човек. Попитах го, говорейки ми по този начин, какви са шансовете ми някога да имам това, което искам тук, в града, в който работя и с работата, която обичам. Попитах го за това дали той би бил удовлетворен ако, след 4 години работа му се каже “Ма то май имало смисъл да го има този център” и да го чуеш от човек, който е работил за създаването му и който те е назначил. Да ти се налага всеки ден да водиш битки и да трябва да избираш между политиката и шефовете си и младите хора и собствените си принципи...да се бориш за назначаването на още един човек две години и да ти отговарят, че няма пари, а в същото време да виждаш как в разни библиотеки и музеи, в които не се работи по този начин назначават още и още хора и раздуват щатните бройки...попитах го, дали това не са компромиси, които правя всеки ден и които ме правят друг човек и не е ли по-добре да се опитам да намеря друго място и да не спирам да търся работата, в която ще правя компромиси, но поне ще бъда себе си... След този разговор, след тези думи на децата, след случилите се напоследък неща в живота ми съм изправена пред поредния избор...да си тръгна и да затворя страницата или да продължа да водя битка, която мисля че няма да спечеля...трябва да направя компромис със себе си...трябва да реша дали да си тръгна и да отида някъде, където ще започна всичко от начало и където не знам какво ме очаква и дали няма да се окажа след още 4 години там, от където съм тръгнала или да остана, да продължа да виждам любовта в очите на хлапетата, но да знам че няма да спечеля тази битка и да знам, че няма да сбъдна мечтите си...защо трябва да е толкова трудно и защо е толкова лесно да овладяваш разни ситуации и почти невъзможно да контролираш собствения си живот?...добре де...идват празници...нали по Коледа ставали чудеса...знам, че ще стане чудо и че успея да разчета знаците и че ще направя правилния избор, ама що требе да е толкова трудно?...сигурно щото иначе нямаше да е толкова забавно да си жив и да  си живееш живота... 
Весела Коледа на всички..пожелавам ви много топлина в домовете и в сърцата и много любов...    

И ти желая да разчетеш знаците и да вземеш правилното решение. Не, че има грешни решения ... всеки прави разни избори в живота си ... но за компромисите .... така си е ... няма да се разминеш с тях. Аз също работя на място, на което не ми плащат да мисля и аз "не мисля" официално ... неофициално си позволявам да мисля и да взимам дори малко нелегални решения :)))))))) Просто съм си направила сметка за плюсовете и минусите на работата ми и нещата са поизравнени на кантара ... преди време се опитах да забегна от фирмата, но така се случи, че пак се върнах в нея ... трябва да знаеш, че човек където и да отиде носи проблемите със себе си, а ако е в мир в себе си ... едва ли не навсякъде може да се чувства добре.
Увлякох се малко ... просто някои мои мисли ... не ги взимай насериозно ... твоя живот си е твой :)))

решението никак не е лесно. И в двата случая отговорността си е твоя. Можеш да останеш и да се биешс вятърните мелници, а можеш и да поемеш малко авантюристичен дъх и да поскиташ малко по пътищата на живота. Тези, които са различни от онези, в сегашния ти град. Не си на 65 години, за да се страхуваш, че няма да си намерш работа.

Такова решение взех аз преди известно време и в началото не знаех даи съм сбъркал или не. С течение на времето обаче, се радвам все повече и повече че го направих. Да, знам че удовлетворението от работата ти е страхотно, спор няма. Чувството е велико. Но искам да ти кажа две тъжни истини: 1)Незаменими хора няма. Винаги ще се намери кой да те замести, а е твърде вероятно този човек да работи толкова добре, колкото и ти или дори по-добре. 2)Малко хора помнят добрите неща, които правиш за тях. Сега съм сигурен че 99% от младите хора в твоя град те поздравяват, 80 % те целуват като те видят, 50% са ти приятели. Само след 6 месеца, ако те няма там където си сега, ще те целуват 30%, приятеи ще ти бъдат 10%.

И една треата истина: Не питай старило, питай патило!

Иначе ти желая една много весела Коледа и да се напиеш ама яко. И малко стрптийз да направиш на децата, за да видиш какво им е било ;)

прав си за всичко, както обикновено /това го казвам, защото знам колко доволно и хубаво ще ти стане/...и съм взела решението за себе си - категоричното такова, ма да знаеш, че ти ще си един от хората на чието рамо ще рева, след всеки провал, който съм изживяла, така че се зареди с достатъчно кърпички...може и гумирано якенце да облечеш, че да не те мокря много, а като успея - ти ще си един от хората, с които ще се напием от щастие...пък стрийптизът...моля, моля...не на работното място :-)