Преди няколко дни, писах за един уникален човек, чиято смърт бях сигурна, че няма да настъпи скоро. Според мен, всички мои приятели и всички лекари нещата бяха просто прекрасни. Както винаги става в живота ми – отново се оказа, че сметките са ми без кръчмар. Нея вече я няма. Отиде си...едната вечер бяхме заедно и се бъзиках с нея, а след 12 часа бях с нея и с най-добрата и приятелка в болница и гледахме как и вкарват кислород и лекарите ни казваха “Ами вие си знаете...това е последен стадий и не можем да и изпишем морфин...само диазепам”...а после...когато попитах сестрата дали това са последните и минути – тя ми каза, че всъщност са последните и секунди. Отиде си...ей така...за отрицателно време...аз бях там...гледах я и не можех да повярвам, че това се случва...видях я как си отиде и не можех да повярвам, че се случва...не мога да повярвам, че това е станало дори и сега, след като я погребахме...дори и след като изпълних едно от последните и желания и говорих на гроба и...дори и след като видях как просто я засипаха с пръст...дори и след като разбрах, че това е края...не мога да повярвам... Не знам дали е нормално...сигурно не е...май наистина не е... Виждаш хората, около себе си как плачат за загубата на някой човек, който си обичал, а ти го чакаш отново да влезе и в същото време сърцето ти плаче...знаеш, че някой го няма и че това е краят и същевременно го очакваш и имаш усещането, че всеки момент ще дойде и ще ти се накара и ще ти каже “К’во сте се разревали такива?”... Гледаш некролозите и се питаш “Какво става?” и си с усещането, че си в някакъв филм... Какво остава след смъртта на някой твой близък?...Спомените или просто празните пространства, които запълваш със спомени? Спомените за това какъв е бил, човекът, но и яркият отпечатък за начина, по който си е отишъл...спомените за това как са отказали да дойдат от “Бърза помощ”, защото бил безнадежден случай и нямало смисъл и часовете в очакване, за да бъде приет в болница...Усещането за това, че третират скъп на сърцето ти човек, като животно...Мислите за мъките му и молбите ти, да се отърве по-скоро от тях...лекарите, които казват, че повече от един не може да стои в стаята и знанието, че дали ще живее още няколко часа или не, зависи само и единствено от твоята реакция...а ти си сам в стаята, защото лекарят е казал така...милата сестра, която е проявила разбиране и ви е позволила да нарушите лекарската повеля...молбите ти, които са били чути и са били изпълнени...бързият край... Спомените за десетките обаждания на разплакани и страдащи хора, които не доумяват какво е станало и те питат дали е истина, без ти самият да си проумял какво се е случило...погледите на хлапетата, които те питат како е станало и репликата “Ами тя си отиде...поклонението е...опелото е....погребението е...”. Десетките разплакани очи, които са такива, защото ти си бил вестителят, който е поднесъл тази новина...знанието, че трябва да си по-силен от тях и че трябва да ги успокоиш, без да има теб самият, кой да прегърне и да ти позволи да бъдеш слаб...думите “Така е било писано”, които звучат толкова изкуствено...тийнейджърите, които се държаха по-достойно от възрастните...любовта, която беше навсякъде...липсата, която беше обсебила всички...лицемерието на толкова много хора, които страдат на погребението на човек, когото приживе не са погледнали...ръката, която са протегнали толкова много хора...помощта на почти непознати...ежедневието, което разделя и лошото, което обединява... Какво ни остава след като загубим някой близък? Уроците, които сме научили или стотиците неизказани неща?...Колко е трайна следата, която някой оставя и има и думи, които могат да опишат болката... Какво ти остава, освен да повярваш в случилото се и опиташ да приемеш нещата, такива каквито са...да се опиташ да не забравяш човека, който е направил толкова много за теб и да се опиташ да проповядваш уроците, които си научил от него...какво можеш да направиш, освен да продължиш да живееш и да бъдеш такъв какъвто искаш да си, без да се съобразяваш с някакви тъпи обществени норми, защото не знаеш дали утре ще те има...какво можеш да направиш освен, да бъдеш верен на себе си и на хората, които държиш.... Какво остава след нас...няколко некролога и спомени...и защо тогава правим живота си толкова сложен?...Толкова ли е трудно, просто да бъдем истински и естествени...и да се обичаме... Тази смърт ме промени...все още не мога да проумея много неща, но знам, че всичко за мен самата е много различно и знам, че не искам да позволявам живота да се изнизва като пясък между пръстите ми...знам, че никога няма да забравя човека, когото загубих, но и че повече няма да изпускам нито един момент, защото не знам дали утре хората, които е трябвало да го споделят ще бъдат в един и същ свят...знам, че нищо не е случайно и че всеки трябва да се поучи и в същото време знам, че боли...толкова много боли...все едно са изтръгнали част от теб...по-добрата такава...  

Трудно се казва нещо утешително в такива моменти...Може би трябва да я помниш и да живее част от нея в теб. Може би е получила своя урок в този си живот и затова си е отишла... Хубавите хора всъщност никога не ни оставят - нали живеят в спомените ни, не че от това боли по- малко, но поне това ни остава...

Знаеш ли, досега не съм чувала по-... не знам как да се изразя... по-човешки и нормални думи относно смъртта... Съжалявам за загубата ти.

Имала си невероятното щастие да споделиш края на живота й, до бъдеш до нея. Паметта, която ще запазиш за това момиче е скъп дар, бъди благодарна за нея. Тя едва ли може да ти даде нещо повече в този живот, и няма нужда от нищо повече освен да знае, че уроците по светлина и обич няма да бъдат забравени. Това й дължиш, а тъгата... тя е неизбежна. Прегръщам те, поплачи си.

Прегръщам те, бъди силна. И не забравяй!

Съжалявам за загубата на такъв чудесен чобек. Думите са безсилни. скоро навярно зюмбюлът ти щв цъфне и това ще е усмивка от нея. За теб

http://www.youtube.com/watch?v=JD7T5bMIf9A

Не я забравяй

и няма да го направя...но ми е тъжно че няма да я гушна никога повече...но ще я помня и ще говоря за нея винаги...Благодаря ви

В такъв момент е трудно да се говори ... думите винаги не са достатъчни и още си спомням как преди година и нещо докато бях на почивка ми се обадиха и ми казаха , че брата на един мой приятел е починал ... обадих се по телефона само това можех тогава .. честно казано не знаех какво да кажа само се разплаках и казах , че съжалявам . Радвай се, че си била с нея до последно , защото и до днес не мога да забравя , че не бях там ... не бях на погребението .. не бях с приятелите си , а толкова исках ! Съжалявам ... бъди силна !