Всички си говорим за това как на Коледа стават чудеса. Да, аз вярвам в чудесата. Вярвам, че се случват не само на Коледа. Убедена съм, че самият факт, че аз съм, че ме има и че съм точно тук и точно сега, само по себе си е едно голямо чудо. Знам, че това, че имам прекрасно семейство, че съм здрава, че мога да се похваля с добри приятели и работа, която обичам са доказателство за още чудеса, които ми се случват всеки ден. Забързани обаче в изпълнението на задачите, които са изписани в нашия списък, забравяме да се насладим на малките чудеса. Малките неща, които са толкова вълшебни.  Снощи, докато се прибирах с колата видях падаща звезда. Проряза небето пред мен и пада много дълго. Помислих си, че пада толкова дълго, за да мога поне този път да си пожелая нещо. Уви, пак не успях да си намисля желание, защото бях обсебена от красотата на това, което виждах. Беше уникално. Всеки път, когато видя падаща звезда се замислям за времето, пространството и за това как смъртта на една звезда може да е толкова красива. Всеки път се натъжавам, но и се възхищавам. Всеки път си спомням за онази мисъл в “Малкия принц”, където се казваше, че ако знаеш че някъде на една малка планета, има една роза, която ти се усмихва, всеки път когато погледнеш звездите имаш чувството, че всички ти се усмихват. Звездата падна. Мигът свърши. Аз спрях колата в страни от пътя и слязох. Усетих как кристално чистият въздух прорязва дробовете ми. Настръхнах от чистотата му и от студа. Погледнах небето. Уникално. Красиво и чисто. Няма такова небе. Или поне аз не бях виждала отдавна. Огледах се около себе си. Пътят  не се виждаше. В ляво от мен имаше огромна поляна, а в дясно – редица от орехи, които изглеждаха като зловещи митични същества, но аз знаех, че нищо няма да ми се случи. Нямаше коли по пътя. Бях сама със своето небе и с усмихващите ми се звезди. Имаше нещо свръхестествено в това, на което ставах свидетел. Всъщност свръхестественото беше това, че всяка вечер карам по този път, прибирайки се към в къщи и че за първи път спрях, за да отделя нужното време, за да се полюбувам на красотата. Бях благодарна, че го направих. Исках да го споделя с някого. Исках просто да се обадя на някого и да опиша, това, което виждах. Мислех си най-подходящият човек. В този момент ми звънна телефона. Обади ми се най-добрият ми приятел от университета, с който не се бях чувала от поне половин година, за да ми каже че се е върнал в България и да се разберем кога да се видим. Зарадвах се. Ужасно много, защото това вече правеше нещата някак си нереални и в същото време имаше някаква магия. Запалих цигара. Имах нужда...той ме попита какво правя...аз му казах истината и го попитах иска ли да споделя с него какво виждам...той каза “Да”. Започнах да говоря. Докато го правих усетих вълшебството. Почувствах красотата с всяка клетка на тялото си и удовлетворението от това да го споделиш с някого / е, определено ако имах приятел и ако той беше с мен и се бяхме гушнали щеше да е идеално, но пък има много “ако –та”/...този път улових момента и му се отдадох напълно. Обикновено ги пропускам..напоследък обаче ги усещам и правя всичко възможно, за да ги изживея...е, не мога да се похваля с висока успеваемост, но пък има някаква....може би това е моето чудо, което ще се случи по Коледа...може би ще се науча...може би това е вълшебството ми за тази година...не знам...може би... Загасих цигарата. Поех си дълбоко въздух и погледнах всичко около себе си отново. Опитах се да го запечатам в съзнанието. Исках да запазя не картината, а усещането. Красотата. Чувството. Насладата. Споделеността. Тръпката. Настръхването. Звездите. Усмивките им. Качих се на колата и тръгнах към в къщи. Замислих се за деня си и за всичко, което ми се е случило и се запитах как ли ще завърши. В съзнанието ми изплува една случка от деня. Спомних си за една жена, която беше с инвалидна количка и която не можеше да се качи на тротоара. С мои приятели вървяхме по улицата. Те я забелязаха, че моли някой да и помогне, а аз блеех някъде. Казаха ми “Тази жена иска някой да и помогне да се качи на тротоара”...аз попитах “Каква жена?”, защото не я бях видяла. Те ми я посочиха. Затичах се и отидох. Не знаех какво да правя. Попитах я и тя ми каза, че трябва да я повдигна и че има една плоскост отзад, която трябва да настъпя. Не беше кой знае какво усилие. Тя беше лека и енергията, която трябваше да вложиш, беше малко повече, отколкото да качиш количка с бебе. Помогнах и и тя се качи на тротоара. Беше ужасно унизително. Имаше толкова много хора около нея и никой не направи усилие да и помогне. /това го казвам не, за да се изтъкна, а за да покажа контрастта/. Всички гледаха бездушно, дори и тези, които ми казаха, че тя моли за помощ. Дори тези, които наричам свои приятели и с които споделям едни и същи гледни точки. Не направиха нищо. Просто стояха и я гледаха. А тя ми благодари и ме благослови и ми каза, че се надява да има повече хора, които да се отзовават и да помагат на хората, които имат нужда от това. Стигнах до вкъщи. Спрях колата и седнах на една пейка. Запалих още една цигара. Преброих дните до Коледа. Оставаха девет дни. Аз бях получила своето вълшебство, но си пожелах тази жена и всички като нея да получат своето. Тяхното вълшебство не е невъзможно. То се нарича достоен живот, изпълнен с уважение. Уважение, което всеки един от нас трябва да получава, в зависимост от това доколко е достоен или не е. Уважение, базирано на желанието да си помагаме и подкрепяме. Уважение, което да демонстрираме, не само по Коледа. Достойнство, което трябва да зачитаме. Жест, който за нас не означава нищо, но за някой друг е толкова много. Жест, който да покаже, че не сме толкова бездушни и който да покаже, че сме преди всичко хора. Жест, който да върне вярата ни, не толкова във вълшебствата, а в нас самите като човешки същества. Защото само като такива можем да бъдем творци на приказки и да правим победата на доброто възможна. И само като такива можем да се усмихваме искрено и истински...обърках се...мисля си, че не е толкова сложно...убедена съм, че всичко е възможно...стига да го пожелаем достатъчно силно...отплеснах се...изпуших цигарата си...ох, трябваше да вкарвам колата в гаража. Беше ми нужно вълшебство, което да ме научи как да го правя, без да нацеля огледалото или да забия задницата в някой ръб...не го получих, но поне нямаше нищо строшено – само около 10 маневри J, а после...после прегърнах семейството си и им казах, колко много ги обичам и колко съм им благодарна за всичко, което са ми дали и заспах със знанието, че след тази безоблачна звездна нощ, ще последва слънчев ден и оставих мечтите, желанията и усещанията си да литнат с увереността, че вълшебният вятър ще ги понесе и ще докоснат някой друг...и те полетяха... J  

Пожелавам ти повече споделени такива мигове ....:)
а ако нещо не се получава ... временно, не забравяй, че най-важната предпоставка, за да ги има ... си ти самата :)))))

Благодаря ти, че сподели този чуден момент, защото и аз, и ти, знаем, че това е само началото... :)))

мисля, че всеки един от нас е предпоставка, за да се случват чудеса...
А Adjna, да знам, че това е само началото, както и ти и определено този път искам да стигна до края :)

:))

Хубаво е, когато напълно се потопим в някой момент:)))) Запомняш го завинаги, като че ли в само един момент ти е съсредоточен целият живот, цялото ти усещане като човек...Как искам да са повече тези моменти...:)
п.с А случката с инвалидната количка...спомних си как в един подлез на стълбите видях една жена с детска количка и веднага тръгнах да й помагам...Всъщност не знаех, че може да е толкова тежка, но с нищо не се издадох...(и пак бих помогнала)...Тя може би е знаела и се чустваше неудобно...Тя ми благодари и каза нещо много тъжно "Само жени ми помагат, досега нито един мъж, не ми е предложил помощта си..." Разбира се минаваха и мъже покрай нас...

:))

Благодаря ти. Беше страхотно. Като теб.

зависи от нас самите и от това дали ще им позволим да изпълнят цялото ни същество и доколко ще си позволим да се потопим в тях...а на теб boyo, благодаря...много
Усмивки :)

завиждам благородно за страхотния момент :)

близки нещата, които споделяш, защото тези дни, а и не само за сетен път се убеждавам, че човек може да бъде препълнен само, когато въплати дадено нещо, когато почуства с цялото си естество магията на заобикалящата го действителност и че има много повече от това, което виждаме с прост поглед. Не знам, кога този поглед в нас се превъръща във вълшебсто, но факт е че съществува и така обагря живота ни в цветни окраски, които не могат да ти убягнат в даден момент. Защото те извират вътре от теб и те карат да преживяваш нещата, които виждаш може би всеки ден по нов начин. Ето в това се състои вълшебството - да се огледаш и да се потопиш в това, което виждаш в дълбочина, то да прониква в теб и в един момент да го припознаеш и като твоя жива същност. Не знам, но на моменти това е много силно преживяване за мен и ме кара да виждам нещата по различен начин, сякаш съм въвлечена в една приказка, която аз самата творя между другото.

Много красив пост. Много истини си прозряла. Красотата е достойна за преживяване. И ние имаме нужда от това, защото то ни прави да сме живи и активни.

има сила само за тези, които търсят да намират себе си и смисъла на този живот. А именно, че този живот ни е даден, не да го живеем за себе си на първо място, а да имаме очи и за хората, които протягат ръка към нас и имат нужда от помощта ни.
Но много от хората са станали безчувстени към тези сигнали, защото сърцата им са обвити в студенина и не могат да трепнат, когато видят някой, който е безпомощен в даден момент. То е позиция на сърцето в един момент, която може да се прояви само, ако човек има отворени очи за това. И човек, който се е научил да дава, вече е получил своя подарък - самото удовлетворение е тръпката в теб, че си бил полезен, че си дарил радост на едно нуждаещо се сърце.

КОЛЕДНА ЗВЕЗДА

Във нощта тъй свята
от сърце си пожелах
Мир да има на земята
и с желанията не спрях.

По-добри да бъдат времената!
Да има хляб и здраве за децата!
Да се превърна в коледна звезда,
да им нося радост, да ги пазя от беда!

Да подклаждам вярата им в чудесата,
децата ни го заслужават!
Да има от всичко на софрата
и любими дарове да получават!

Аз не искам да живея вечно,
нито със орлите,
само малко по-човечно,
по-спокойни да са дните!

А колко трябва на човек?
Блага дума и другарско рамо.
Добрата дума е за душата лек,
Господ здраве да ни дава само!

canina

braavooo!

Във свята декемврийска нощ
Христос в кошара се е родил.
Имал е неземна мощ
и по- богат от всички ни е бил.
Дали го е имало въобще,
или това е само притча,
да може всякое дете
от рано да умее да обича?
Вяра и любов, и хляб
винаги са нужни на Човека,
за да е като Христос богат
вече повече от двайсет века!
Човеците повярвали в Христа
от хората са по-добри,
защото знаят още от деца-
не всичко се купува със пари!
CANINA