Едва ли има човек, който да не е гледал филма „Топло”. Едва ли има човек, който да не го е гледал и да не се сеща за емблематичния момент със зъбките. Забавно е. Снощи с един мой приятел гледахме филма. Гледахме го с голямо удоволствие и огромна носталгия. Носталгия не за онова време, защото и двамата сме били достатъчно малки, за да не разберем за какво иде реч, а с носталгия за онези емблематични неща, които всеки един от нас имаше и които май днес липсват на младите хора.

Върнахме се назад във времето и се попитахме кога за първи път сме гледали този филм...опитахме се да се сетим от кой филм е една много култова реплика, която даже не се сещаме как звучеше, ама беше за един чичко, който имаше сладкарница и се гадняреше с хлапетата и репликата беше нещо свързано с мас /ма нямаше педераст – това само за информация на четящите, щото моят приятел много държеше да сложи и тази така модерна дума...ей така – за благозвучие/. Няма значение, че не помним думите, или техния ред...важното е че помним чувството...а чувството е едно такова на  щастие...ама щастие по детски.

Естествено се върнахме назад във времето и се опитахме да си спомним всички емблематични хора в живота ни, които няма да забравим, ама никога.

Първият човек, за когото се сетих е един чичко /който се оказа баща на един от шефовете ми и това създаде допълнителни условия да ме бъзикат на работа/, който редовно ни гонеше с една вила . Промъкваше се тихо зад нас и когато наближеше се провикваше с цяло гърло „Ей, хаймани с хаймани – вие къщи нямате ли си, че сте ми увиснали тук?”. Докато крещеше успяваше да понацели някое момче и да свие някое колело, което биваше върнато в края на лятото. Наистина беше страшен тоя чичко тогава. Сега...го познавам и се оказа, че е просто такъв – шантав и че през цялото време се е бъзикал с нас. Бъзик, бъзик, ама как бягах... не е истина J

Втората култова личност от детството ми е баба ми. Все не разбираше как може да не ме свърта у дома и като стане някоя беля – аз да съм сред сътворилите я хлапета. Толкова много искаше мило и послушно момиченце, което да и помага - пък зе че получи внучка- бандит. Как са и белеели косите на женицата – не е истина. Наказва ме, да не излизам, а пък тя тумбата идваше пред у дома, сядаше под прозореца ми и пак бяхме заедно. Никога няма да забравя един случай, когато бяхме с нея двете на другото ми село и тя си говореше с хората - от съсед на съсед, от новина на новина, а пък аз – шило -газ напред. От едната страна на къщата има много стръмна улица с чакъл. Аз както си търчах се спънах и паднах и инерцията ме повлече надолу. В края на улицата равносметката бе: доста кръв, дълбочината на раните не се забелязва, но трябва да се заличат следите – ВЕДНАГА. Продължих да тичам напред, към у дома, като след себе си оставях вадичка кръв, а вече чувах баба си, която наближаваше. Прибрах се и първото нещо, което видях и реших, че ще ми свърши работа, защото  както споменах течеше доста кръв – бяха прекрасните бели пердета. Просто ги дръпнах, увих около краката си, седнах и зачаках кръвта да спре за 3-те минути, които имах, докато баба се появи. Спря, ама грънки. Не можете да си представите изражението на баба ми, когато ме видя с пердетата, около краката, липсващото перде на прозореца, но най-вече като чу репликата „Бабче, аз малко паднах, ма ей сега ще ми спре кръвта и ще ходя да играя с Иванчо”. В този момент тя не знаеше дали иска да ме набие или убие...много скоро след това се наложи раните ми да се промиват с ракия, защото нямаше кислородна вода и други работи и ми сложиха и йод – не знам защо, не ме питайте. Ама оцелях. В момента, в който кръвта ми бе спряна – бях върната на родителите си /почти като чувалче с картофи/.

Другата емблематична личност беше свързана с една война на тайфите, която водехме. Организирахме си всяка седмица бой с шишарки и тези, които побеждаваха си избираха един от другата тайфа, за да се присъедини към отбора. С течение на времето се смесихме тотално и правихме боя с шишарки само заради спорта. Та говорех за емблематичните личности. Третата такава беше дядото на едно момче, което беше във вражеския отбор. Той обаче редовно ни викаше и ни даваше по едно чувалче шишарки и ни казваше: „Човек винаги трябва да има и нещо скрито, което да покаже, ако се наложи”...мда, мъдър човек и много готин. Всъщност имам усещането, че той ни подкрепяше, защото искаше да сватоса внука си, който беше наш враг, ама това си е само мое усещане... J

Четвъртата емблематична личност от детството ми е един дядо, който играеше с нас на дама и се катереше по дърветата. Беше много лудо деде и не беше пораснал, толкова колкото трябваше ...пускаше ни мухата, че можем да отидем с прашките и да се целим по хризантемите в градината на някоя баба или пък да намятаме димки в мазите на хората или пък къде са най-хубави крушите или ябълките, че да отидем да си наберем и да се наядем.

Петият човек, който съм запомнила е един друг дядо, който всеки ден стоеше на пейка пред къщата си, а аз като отивах да пазарувам минавах покрай него. Той ми казваше: „Момиченце-кокиченце, я виж какво хубаво зимно цвете през лятото е цъфнало”, а аз се усмихвах и му казвах „Добър ден” и му пожелавах всичко добро.

Има още един човек, който няма да забравя. Тя е една от леличките в библиотеката. Винаги съм се чудила как могат да назначат толкова зъл човек да работи в детски отдел. Тя работи в градската библиотека, а не в тази на село и определено не и липсва самочувствие. Висока е около 1.50 м., но е зла, колкото всички вампири в Трансилвания. Всеки път, когато отивах да си връщам книгите, тя ми викаше. Викаше ми, щото моята разсеяност по рождение, беше причина да пропускам крайния срок и да закъснявам винаги с ден – два, което за нея беше идеално, тъй като имаше още един повод да покаже своята „доброта” и да ми каже колко много деца са питали за книгата, която аз не съм върнала...дрън-дрън. Аз търпях и си мълчах, щото все пак вината беше в мен. Един ден пораснах и станах читател в отдела за възрастни – и о, чудо на чудесата – тя ме преследваше...бяха я преместили там...тормозът продължи...доста дълго време...аз като цяло съм търпелив човек, повече отколкото е необходимо и накрая не издържах...избеснях и и казах изключително тихо и спокойно, че ако още един път ми направи подобна забележка, ще се постарая да намеря поне още 2-3 ма недоволни читатели, с които да отидем при нейния работодател и съм сигурна, че едва ли ще сме първите, които са се оплакали от нея. Тя хлъцна...сега ми се налага да работя с нея, ама още не се поздравяваме и не си говорим...това е най-негативно емблематичната фигура от детството ми.

Последната емблематична фигура, от детството ми е един непознат шофьор на кола. Аз и един мой приятел, си бяхме създали много яко забавление – пълним хирургически ръкавици с вода /вземах ги тайно от мама J/ и ги мятахме по колите, които минаваха по главния път. Когато нямахме ръкавици го правехме със сливи, малки ябълки или малки картофи....та една вечер, както стояхме и си се забавлявахме, а той нацели изключително точно една кола и се радвахме на триумфа си...колата спря...обърна...и ни подгони. Двамата до последно си мислехме, че човекът ще слезе от колата и ще тича след нас, ама нъцки – трябваше да бягаме от кола. И нали сме глупави – не се сетихме да се шмугнем някъде, ами си тичахме, колкото ни краката държат по асфалтираните улици. Леле, колко ли бесен е бил човекът в началото, а после колко се е забавлявал с нас...според мен, накрая просто си се ебаваше с клетите ни бандитски души, ама ние бая си побягахме...та от тогава не съм мятала нищо по коли, каруци или каквото и да е, различно от хора J

Мисля, че емблематичните фигури от детството ми са ужасно много, но това са тези, за които се сетих на прима виста. Като се замисля съм си била чиста проба селска бандитка и незнам как са се справяли с мен...видимо трудно J...а в какви ситуации съм попадала...не е истина...една от най-емблематичните ми ситуации е, когато аз в първи клас, като чавдарче бях поканена на пионерски съвет. Чест голяма...ма огромна. Щях да рецитирам „Хаджи Димитър”. Бях се и облякла подобаващо – бял чорапогащник, от онези смешните и боцкащите, бяла блузка, черна пола и синята връзка, разбира се.  Имаше обаче доста време между часовете и започването на пионерския съвет и ние с едно приятелче решихме  да останем в класната стая и да видим какво има в чекмеджетата на учителя ни, които бяха като свещени за нас. Отворихме ги и видяхме, че няма нищо интересно или тайно и бяхме разочаровани...доста. Открихме обаче, че столът на колелца, който тогава определено беше нещо като чудо на техниката е свободен и че можем да си барнем една разходка с него из стаята и коридора. Започнахме да се караме кой да е пръв и кой да чака и така се въртяхме из стаята. В момента, в който докопах стола и започнах да се „разхождам с него”, реших да взема нещо или незнам какво и паднах, като усетих интересен сблъсък с друго тяло. Станах...огледах се...виждах...чувах...бях добре...а мръсникът беше на стола, но този път ме гледаше ужасено и ококорено. Аз много отворена го попитах к’во ме зяпа, а той само посочи. Видях по хубавата си бяла блузка кръв, която ставаше все повече и повече. Аз се ужасих...и първото нещо, за което си помислих...как ще се явя при каките и батковците – пионерчета?  Реших, че трябва да спра кръвта, която течеше от сцепената ми глава – с майка медицинска сестра не ми беше много трудно, а и след всички премеждия, които бях изживяла ми бяха ясни и техниките, които да използвам. Да, ама не...аз продължих да си кървя, като заклано прасе...от де се взе тази кръв не ми беше ясно. Дойде време да ходя на съвета, а аз още кървях. Реших, че като по-нисичко и тантуресто дете ще се промъкна тихо и незабелязано, ще застана до някое по-високо от мен пионерче – кака или батко и че като ми дойде времето да рецитирам ще изляза тогава напред, като се надявах кръвта ми до тогава да е спряла. /само да кажа, че знам, че звучи тъпо, но съм била на 6....все пак J/

В момента, в който трябваше да се появя в светлината на прожекторите и да привлека вниманието на всички с рецитаторските си умения изглеждах по следния начин: дясната ръка, стои на челото, където е сцепена главата и притиска раната, за да не тече много кръв, лявата ръка навива притеснено края на полата, защото все пак детето е на пионерски съвет, блузката е попила достатъчно кръв, за да изглежда зловещо, по бялото чорапогащниче също има кръв, от прическата ми не е останало нищо, но пък са успели да се оформят закачливи кичури, който са се слепили от кръвта по тях...а аз...с горд и тържествен поглед и усмивка казвам „Жив е той, жив е....” В този момент, чух учителката си да казва „Божкеееееее, утрепали са детето” и се сгромоляса на стола си, а мен някой ме грабна да ме води на лекар, докато аз крещях че искам да си довърша стихотворението....луда работа...а междувременно някой гений беше казал на майка ми, че съм с тежка травма и че в черепът ми има дупка и ми се вижда мозъка...та майка ми е чакала едва ли не умиращото си дете...и като си го получи и видя, ревящо и крещящо как не си е казало стихчето, се успокои, прегърна ме и ми каза: „О, миличка ще си го казваш по три пъти на ден пред мен и баща ти следващия месец” ...и го правех...в началото с гордост и радост, ама после разбрах за какво става въпрос...обаче – наказанието си е наказание, ма възпитателният ефект не е получи много...само да им кажа J .

Та, снощи се върнах пак в детските си години....спомних си всички хора, до които съм се докоснала...голяма част от тези емблематични личности в детството ми, не са живи, не си спомням как изглеждат, но си спомням чувството...нося ги в сърцето си и искам един ден и моите деца да се срещнат и да живеят с такива хора, които да пренесат през времето, за да запазят детето в себе си.

Много усмихнат и по детски чист ден ви желая J

оцвети ми сивия предиобед. Щуро хлапе!

Спомних си веднъж играехме на цветна гоненица и аз за се хвана за зелено се покачих на една ограда, но се окза че та си има шпове и се закачих за нея бая време си отвисях докато сме смъкнат. Весел ден :))

vchera dokato pytuvah v metroto si misleh za tozi film "Taralezite se razdat bez bodli" na bratq Mormarevi i za tochno tazi replika, v syshtost te sa dve
1. "Vidish li go baj Tanas podpali go s gaz"ili moze bi "Stom go vidish baj Tans zapali go s gaz"
ii 2 "baj Tanas e samo mas"

"Бай Танас е само мас"...много ти благодаря...а филмът е много як...мисля да се събера с приятели и да прегледаме старите ленти...;)
Усмивки...:)

i ne propuskajte kuche-kasichka
"A tva kuche sto e zeleno"
"Mi to e ...krokodilche " :-)))

не е ли от "Опасен чар"...мен ме кефи една реплика на полицая..."Отвори раздел орнитология" ;)

kato kaza za stari lenti i kultuvi replika, kak da ne se seti chovek za nego :-))

аз като човек от село, напълно разбирам какво е да си толкова луд :) бях там, бихме се с шишарки после ядохме от зелето, картофите, ябълките, сливите и ягодите на хората които бяха така добри да си ги насадят за наша наслада.

детство си имала, за съжаление моето не бе толкова красиво и щуро.

детство си имала, за съжаление моето не бе толкова красиво и щуро. Макар че и аз помня как замерях комшийчетата с умрели мишки, защото тях ги беше гнус, а мен не:))))

толкова живи и здрави, че да посеят нещо и за насладата на дечурлигата ни един ден...:)
А tessy, наистина имах прекрасно детство, ама как така си ги замеряла с умрели мишки и не те е било гнус...това си е направо свръхествествена способност, особено за момиче :)...аз имах един съученик, който ядеше червеи и мухи - ама от онези гнусните и тлъстите и откачах всеки път като го видех, че хваща нещо. Имаше и много забавно хоби - да мята умрели змии в пазвите на момичетата...гнусяр...на мен ми метна само веднъж, ама батко ми го метна после него и повече не ме е закачал...едно от задължителните условия на готиното детство е да си нахакано хлапе с по-голям брат, който да те измъква от кашите, които сам си забъркал :)