Вчера, три от хлапетата, с които работя ми казаха, че ме обичат, и че аз съм най-добрият им приятел. Замислих се и ми стана невероятно хубаво...разплаках се...да знам – много непрофесионално, но не мога да контролирам себе си в такива моменти и единственото нещо, на което се радвам /освен на признанията/ е че спиралата ми е водоустойчива...Почувствах се неописуемо и в същото време се почувствах предател, защото съм взела решение да си тръгна. Ще си тръгна от място, в което съм инвестирала цялата си любов и 4 години от живота си. Ще си тръгна много скоро – въпрос на един – два месеца е и се чувствам като подлец и предател...не е в стила ми да си тръгвам, обикновено другите го правят, но понякога човек няма избор и си го признавам, колкото и да противоречи с позитивната ми теория за нещата от живота.

Замислих се за всички хора, които съм наричала приятели и които са си тръгнали от живота ми. Опитах се да ги преброя – спрях...стигнах до двуцифрено число и реших, че е нереалистично...нали приятелите би трябвало да са малко, а познатите са многобройни...Спрях да броя, но никога няма да спра да се питам, защо обикновено, когато намериш някой и започнете да се чувствате добре заедно, се случва нещо, което налага да се разделите...такъв поне е сценарият в моя живот... Както казва един мой много близък човек – от онези, с които сме се разделили - животът е въртележка – днес си на върха, утре си на дъното, а за в другиден ти остава едно-единствено нещо – да се молиш да не се продъни земята и ти да изчезнеш завинаги в нея. Той ми го каза много отдавна  – преди повече от 12 години. Той беше първият, човек който ме възприе и говори с мен като с възрастен. Той ми показ, че мога да имам онзи живот, в който живея сега. Той ми каза в прав текст, че ако не се взема в ръце - моят лирически герой няма да оцелее, защото не е за този свят. Той е човекът, който ми тръшна 15 книги една седмица преди рожденият ми ден и ми каза, че иска да ги прочета за тази една седмица, заяви ми, че ще ме пита какво в тях ми е харесало и така събуди любовта ми към литературата и направи един от най-великите подаръци за рожден ден, които съм получавала. Това е човекът, който реши, че от онзи недодялан и груб камък, който бях може и да стане нещо. Той беше единственият, който разбра депресията ми, когато ставах на 18 и предизвика усмивката ми, подарявайки ми първият албум на Руслан Мъйнов и посвещавайки ми песента за прасетата и мезетата, заедно с 18 послания, скрити в 18 балона...и още много, много, много неща...

Този човек вече не е в живота ми и той не е в него, защото някак си се гледахме в очите, но не гледахме в една посока /което, според един мой любимец е най-важното/...и се разделихме. Всеки тръгна по своя път и започна да сбъдва собствените си мечти. Разделихме се нямо. Без да си кажем колко сме значили един за друг. Без да си кажем как няма да се забравим. Той не ми беше гадже, той ми беше приятел...той беше човекът, който вдигна толкова високо летвата и ме направи претенциозна, спрямо хората, които допускам до себе си.

После се появиха много други хора, които обичах и които наричах свои приятели и които също си тръгнаха. После други и други и така...до безкрай...

Никога не съм възприемала приятелството като даденост. Оценявам всеки миг прекаран с любим и скъп човек. Оценявам всеки жест – от този да ми отворят вратата или да ме изслушат, до онзи да нахълтат в 4 часа през нощта в магазин, за да ми купят цветя, защото съм го заслужавала.

Налегнала ме е явно носталгията. Чувствам се самотна. Сигурно защото идват „любимите” ми празници, когато теглиш чертата и си спомняш за всички хора, които си срещнал...и които си загубил...

Да, животът е въртележка и нещото, за което аз мога да се моля е някой ден да видя всички онези хора, които съм наричала свои приятели, за да им кажа какво са означавали за мен и да се разделим не нямо, а с прегръдка и усмивка...а може и с една изречена полуистина – че ще се видим пак...Имам нужда от тази полуистина, защото се изморих от непрекъснатото изпращане и десетките раздели с приятели...имам нужда от една полуистина, за да бъде един малък пристан, за който ще се самоизлъжа, че може да ми осигури среща с всички тръгнали си мои приятели...някой ден...

 

 

 

Не полу- , а истината е, че ще ги видиш всичките. Не заедно, но ще ги видиш...и ще ги прегърнеш.
Аз поне вярвам в това за моите приятели..., и е сладко да си го представям. Или...както казва Анахата - визуализацията! :):):):):) /макар че точно този вид визуализация не мога да направя, но...е хубаво да...си спомняш за приятелите и да си ги прегръщаш в мислите. Никой не може да ти ги вземе/
:):):)))))))))))))))

животът наистина е въртележка. И понеже е кратък, вътележката ще се завъри едва няколко пъти. Важно е да не изтървеш момента, в който се срещнеш отново с тях. За да се разделите с прегръдка :)

и действа...представих си и повярвах, че ще се случи...незнам какво може да ми бъде отнето, но определено спомените и любовта ми ще са нещото, което винаги ще нося със себе си...
A във връзка с това, което ти boyoto написа - бъди сигурен, че ако има следващ момент, в който да ги срещна - това ще е първото нещо, което ще направя - второто ще е да ги попитам "как са" и наистина ще искам да разбера това...и после ще се разделим с прегръдка...и ще им кажа колко много са направили за мен...защо се притесняваме да правим тези признания и да благодарим на хората, които наистина са били до нас и са вървели заедно с нас по пътя ни?

Ако мостовете не са изгорени момента на нова среща може да се създаде, а не да се чака.Зависи каква е била е раздялата. А няма нищо по-лесно от това да давам съвети. Като става дума за действие, обаче....нещата придобиват друго звучене

е никога да не изгарям мостовете след себе си, което понякога не е толкова хубаво, колкото звучи...а относно действията - когато са за приятели не ми е трудно, но когато са за други хора...ех...подобно на Алиса - давам сама на себе си прекрасни съвети, в които много рядко се вслушвам ;)

да си открадна няколко секунди, да видя какво е написала пакостничката ни днеска, очаквайки поредния полъх оптимизъм и усмивки ... а то какво ... тоя път работата е сериозна май.
Но пак е хубаво де и истинско ... или е хубаво, защото е истинско.
Тоя твоя човек, голяма работа е бил. Но и това за гледането в очите и в общата посока си е вярно. В крайна сметка спомена за такива хора трябва да се пази ... че е много ценен и ни прави по силни в разни преломни моменти. Та давай напред и пази хубавите спомени ...

Айде няма да фолософствам повече. Успех в новото начинание ... пък като му дойде ред ще се похвалиш.

някак си животът е мургав. Необходимо е да имаш и такива моменти, задължително е да осъзнаваш тези чувства и да ги изживяваш...да разбирал къде си грешил, за да спреш да грешиш или поне да сведеш коефициента до минимум...ама ти обещавам, че ще се постарая да пиша повече положителни неща, отколкото тъжни...щото нали съм пакостинка - белите са ми повече в природата и същността ми е такава...пък спомените си ги пазя много добре, защото понякога наистина остават само те...усмивки...и мерси за комплимента...