Знаеш ли, днес е един много хубав ден, навсякъде около мен хората носят клончета върба и изглеждат щастливи....всички около мен са толкова усмихнати и живи....в дни като този осъзнаваш колко гнил си ти, чувстваш всяка усмивк на хората около теб като нож в сърцето ти, всяка видяна прегръдка като плесник, и всяко зрънце щастие, като поредното ти заклеймяване като бракувана стока. Не знм защо винаги, когато се чувствам зле пиша на теб, сигурно защото съм осъзнала колко сме еднакви понякога и сигурно защото се надявам, че поне един от двама ни е щастлив или напротив, защото се надявам и ти да се чувстваш така, за да не съм толкова сама ....незнам, наистина....Осъзнах, че сме социални животни, аз съм много зависима от социума, но в същото време не съм част от него, аз съм обичана от всички, но съм като курва - употребена и захвърлена, без да стана специлна за никого, аз имам толкова много "приятели", а няма на кого да се обадя, когато ми е зле и няма едно рамо, на което да поплача, когато имам нужда от това....а толкова пъти съм го правила за другите...сигурно има нещо перверзно в мен и в душата ми, защото въпреки всичко, продължавам да помагам и да се отзовавам..... като малко наивно пале, което се надява след като се е опоявило и помогнало, просто някой да го гушне....и нищо повече...не искам никой да ми казва, че съм уникална, защото знам, че не съм, не искам да съм единствена, защото има много хора като мен, искам единствено да съм като другите - да имам човек, когото да прегръщам, да има с кого да отида на кино и да го държа за ръка, да открия един мъж, пред когото няма да е нужно да се преструвам, защото той ще ме харесва такава, каквато съъм и няма да иска да ме променя.....знам, че искам чудо и все пак продължавам като дете да се моля, да вярвам и да се надявам, че един ден ще се случи, а дотогава...толкова мъже минават през живота ти, толкова заместители, които те ограбват, толкова много варвари, които се поругават с теб и ти покзват, че не искат нищо от теб искат само и единствено да те използват, за да задоволят първичните си нужди, а ти....искаш да им подариш сърцето си...усещаш колко е горчива реалността, а горчилката засяда в гърлото ти и не можеш да дишаш, защото без да си дала тялото си и сърцето си усещаш как са ограбили много повече, откраднали са вярата ти, за това че ще откриеш поне един човек, малко по-различен от всички останали в живота ти, откраднали са чистотата ти и са я заменили с калта, която те пръскат....а ти продължаваш да се задушаваш и всичко около теб ти напомня за безнадежността и за убийствения водовъртеж, в който си попаднала и който те задушава....и който ти оставя все по-малко място в дробовете ти за чист въздух, а сладкото е постепенно избеляващ спомен, затиснат от горчилката...
Някой беше казал, че самотата убива и определено е така. Имам толкова много приятели, чиито сърца бяха разбити последните няколко месеца и мога да кажа, че въпреки всичко те са по-добре от мен, не защото имам склонност да се самосъжалявам, а защото те мат нещо - имат спомена за любовта, споделеността и топлината, който са съхранили...., а аз толкова отдавна не съм усещала тази топлина, че мисля че съм забравила дори какво е усещането и незнам дали ако един ден, когато това усещане се върне ще го разпозная или ще си помисля, че е поредната ми самозаблуда...
Знаеш ли, наистина приличам на Кари от "Сексът и града", защото и тя е непоправима романтичка, която пълни дупките в душата си с евтини заместители...все пак накрая открива любовта, открива мъжа, който я допълва, както каза че се казва в Джери Макгуайър....аз знам, че някъде има мъж който да ме допълва и когото и аз да допълвам, но дали той ме търси толкова мого, колкото и аз и дали и той е толкова тъжен и сам, колкото и аз...и дали някога ще се срещнем...дали и той се превръща в ткава емоционална развалина, като мен и дали ако се срещнем, ще можем да съберем парчетата на разбитите си от самота сърца и дали сладкото ще е достатъчно сладко, за да победи горчивото?
Надявам се, искрено се надявам един ден да се случи, защото ако не го вярвам ще умра, наистина - поне сънувам лято, сънувам любовта и не искам да се събудя, защото знам че ще съм сама, ще прегръщам единствено възглавницата си и че ще искам да обичам...продължавам да се взирам в мрака, за да открия път към любовта и знам, че след нощта ще видя дена и ще видя своя свят в някой друг, а дотогава да се надявам, че ежедневието няма да ме убие и че един ден ще открия онзи, който ще е всичко за мен....
Скоро четох една статия, за това, че любовта е като пазара - определя се от търсенето и предлагането и че ако жените търсеха наистина мили и нежни мъже щеше да има повече такива, а не билдъри с пари...въпросът ми е дали след като повечето жени се интересуват от парите, секса и нещата които могат да вземат като материална ценност от един мъж, аз ще успея да открия поне един мъж от онези не толкова комерсиалните и вървежните, от онези които са демоде според масовото мнение на жените, с когото да съм щастлива?
Ето това е тема за докторантура...съжалявам, че това е поредното депресарско писмо, явно съм такава напоследък...няма да ти се извинявам, защото не съжалявам
Целувки от мен и ти пожелавам да си по-щастлив и по-малко сам от мен