Денят е събота, а аз имам среща с един мой приятел и с една моя бивша приятелка, която се е превърнала в настояща позната по мое желание и усмотрение /това обаче е за друг разказ/ в 17.00 часа, в едно точно определено заведение в нашия град.

Всичките ми познати знаят, че съм от онези работохолици, които по неволя са се превърнали в такива, защото няма с кого да си разделят работата и които държат на качеството на крайния продукт. Тази събота не беше изключение...

В графика ми бяха записани две работни срещи, едно кино, три служебни ангажимента, които трябваше да изпълня, един подарък, който трябваше да довърша и след всичкото това въпросната среща, която беше уговорена един ден по-рано.

Тъй като съм научена да бъда добър плановик, успях да си зачеркна всички задачки в списъка в предвиденият от мен час, с изключение на киното, което пропуснах и гореспоменатия подарък.

Има нещо, което трябва да знаете за мен – обичам да правя подаръци на любими хора. При мен средно положение няма и когато обичам някого се раздавам напълно, защото за мен важи принципа, че ако не подаряваш сърцето си, никога няма да получиш такова в замяна / вярно е, че това създава много по-големи предпоставки, да бъде разбито, но това е друга тема/. Ако обичам един човек, винаги се старая да му направя специален подарък, който е специално за него, а това както знаете изисква време, което не винаги имам, но което бях решила да отделя във въпросния ден, защото срещата беше именно с момчето, за което беше подаръка. Няма значение каква ми беше концепцията за подаръка, но е важно че ми беше необходимо повече от предварително определеното и предвидено време /ето тук показах, сама на себе си, че не съм добър плановик, но нали трябва да има баланс/ . Като един средно отговорен човек, пуснах съобщение на гореспоменатия младеж, че ще закъснея с 10 – 15 минути, които ми бяха необходими, за да направя финалните надписи  на подаръка и да усетя онова задоволство вътре в себе си, което всеки усеща, когато види уникалния и единствен подарък за някой обичан от теб човек. В момента, в който го усетих, скорострелно си викнах такси, което с мръсна газ тръгна към предварително определеното за срещата ни заведение. Но познайте каква беше изненадата на лирическата героиня, когато не откри лирическите герои в упоменатото заведение, в упоменатия час /15 минути по-късно/. Тя обаче, милата мома с подаръка, т.е. аз, грабнала подаръка под ръка, реши че понеже по рождение си е една такава разсеяничка,  трябва да им се обади и да попита къде са. Но нека ви цитирам самия телефонен разговор:

Лирическата героиня: Здравей слънце, къде сте?

Лирическия герой, който трябваше да получи подаръка: Здрасти, в Империал.

Лирическата героиня: А защо не ми казахте, че сте там?

Лирическия герой, който трябваше да получи подаръка: Защото преценихме, че не заслужаваш...

 

Тук усетих невероятно пробождане в сърцето си. Не знаех с какво съм заслужила това отношение, но знаех, че усетих пробождане – от онова, което чувстваш, когато ти разбиват сърцето./ За тези щастливци, които не знаят какво е това усещане ще кажа, че сте едни от малцината щастливци и не ви трябва да знаете, но си е доста гадничко/

Затворих телефона...не знаех какво да правя – дали да отида там, да му дам подаръка и да си тръгна...да отида и да се направя, че нищо не се е случило...или да не отида...

Усетих как започнах да плача, но не защото по природа съм ревла, а защото наистина беше жестоко...в главата ми отекваше онзи рефрен „Не заслужаваш, не заслужаваш, не заслужаваш...”. Почувствах се като нежелан натрапник, създал перфектния мотив, който да използват хората, които не искат да споделят неговата компания и който да използват, за да го отрежат. Не знам дали заслужавах любов, приятелство или смс, с който да ме информират, че трябва да отида на друго място, но знам че не заслужавах този отговор.

Кой определя какво заслужаваш и какво не? Кой решава какво и кога трябва да се каже и да се премълчи? Какви са намеренията на хората, които обичаш, когато ти казват такова нещо и какво целят? Дали го правят, за да ти покажат разочарованието си или за да те наранят, защото те самите са наранени? Или просто го правят, за да се надсмеят над нещата? Кое е нещото, което те кара да бъдеш мил или жесток с един човек и къде тук е любовта или приятелството?

Аз знам, че момчето, което ми го каза не искаше да прозвучи по този начин, защото той нямаше как да знае, че съм закъсняла именно, защото съм довършвала неговият подарък. Знам, че едва ли е искал да е жесток и че е искал просто да ми покаже, че му е писнало непрекъснато да закъснявам. Знам, че всичко е едно голямо недоразумение, или напротив – нещо, което трябваше да се случи, за да разберем грешките си, но определено - жестокостта не е начина да покажеш, че си наранен, разочарован или каквото и да е...

Всъщност тук чувствата нямат място, важни са думите. Думите, които пронизват като острие душата ти и оставят дупка. Когато тези думи станат повече, сърцето ти заприличва на сирене рокфор, а в дупките започва да се развива плесен и започва да гние. Е да, няколко дупки ти помагат да усетиш какво е и да знаеш какво не трябва да правиш...а и сигурно има повече място за въздух, т.е. помагат сърцето ти да стане по-леко и да диша по-свободно. Кой обаче може да прецени какво количество жестокост, изразена с думи е достатъчна и колко дупки в сърцето си можеш да понесеш? Аз мисля, че нямах нужда от тази дупка и че това една от многото в сърцето ми, в която ще започне да се развива плесен и ще започне да гние...всъщност знаете ли какво – няма значение, защото ще легна, ще се нарева и ще ми мине...а на сутринта ще се преструвам, че нищо не е било.

Знаете ли какво направих, след като затворих телефона и преброих до 10, защото се опитвам да реагирам по-малко емоционално? Реших, че няма смисъл да ходя и им пожелах приятна вечер, а аз потънах с подаръка в студената ноемврийска вечер...клоунът си тръгна и се изгуби в прегръдката на мрака, станах отново обикновена и усетих как сълзите ми, почти се превърнаха в малки кристалчета и имаше нещо хубаво в тази вечер – почти станах свидетел на чудо...почти чудо –  защото не заслужавах да стана свидетел на истинско.

Кой знае, може следващия път да съм заслужила чудо и сълзите ми да се превърнат в кристали или в малки, нежни цветчета - почти като в приказка...почти...защото клоунът едва ли заслужава да живее в приказка, той си има цирка и хората, които трябва да забавлява.

добре, но защо не каза нещо от това на лирическите си герои, всички недоразумения между хората идват от това, че постоянно предполагаме вместо просто да си говорим. за щастие или нещастие не всеки е гадател, та да познава какво и кога се върти в ума на другите лирически герои.

абсолютно си прав...истприята има продължение, което показва как хората се разбират, когато си кажат нещата, такива каквито са, но това ще го пусна утре...искам да кажа, че не е нужно да си гадател - важно е само да обичаш и да искаш нещата да се оправят...

Казваш "една моя бивша приятелка, която се е превърнала в настояща позната по мое желание и усмотрение". Не ти ли дойде на ум, че изречението "Защото преценихме, че не заслужаваш..." не е идея на самото момче??? А миличка? :)

но не исках да го забърквам в отношенията ми с нея - сигурно е моя грешка, но е факт че всеки си е направил изводите, въпреки че ще питам сладура, чия е била идеята да получа такъв отговор...

разкажи ни за отношенията си с нея, за да бъдем реално осведомени и да не си правим излиши коментари

Мотивите да се вземе или да не се вземе едно решение са много и са комбинирани, особено когато става въпрос за това да се дистанцираш от някой, с когото сте били много близки. Всъщност, няма да говоря за това от уважение към себе си, към моята бивша приятелка, но най-вече защото писанките ми не са за това. Съгласен ли си с мен, Justin? ;-)

Имаш много различно мислене.
НАранил е ,защото е бил наранен. Но в този сценарий липсва поводът за раната. Така мисля.
ЕДно закъснение с 15 митути не е повод за такъв отговор.