Миналият ден ми се наложи да направя нещо, което не ми се е налагало отдавна – наложи ми се да се усмихвам лицемерно и да бъда любезна с човек, когото по-скоро бих сритала между краката или телепортирала еднопосочно на безлюдна планета, отколкото дори да го погледна, но... живота е мургав, както казваше един мой преподавател в университета – не е нито черен нито бял, той просто е мургав и трябва да го приемем.

Всеки път, когато съм се опитала да затръшна вратата зад себе си и съм си казвала, че никога няма да се върна, живота ме е завъртал неусетно на 180 градуса и ми се е налагало не само да отворя вратата и да вляза през нея, а да се усмихвам мило и любезно, както в случая, който описвам в началото.

Каква е причината да знаем, че не трябва да казваме “никога” и да продължаваме да го правим – дали е искреното ни желание да сложим кръст на част от миналото и живота ни, или просто безсмислено се опитваме да провокираме и изпробваме съдбата си, за да разберем какво ни е подготвила? Или просто сме толкова погълнати от себе си и чувствата си, че някак си не разбираме, че това са житейски уроци, които трябва да научим и понеже не се справяме като ученици – живота ни връща на стартова позиция, за да преговорим и да положим отново изпит?

А защо ни се налага да държим поправителен само за онези неща, които са ни направили нещастни или са ни разстроили? Защо няма поправителни изпити за пропиляното щастие, неоценената любов и за твърде голямата предпазливост? Защо ни се предоставя втори, трети и т.н. шанс, за да научим трудните житейски уроци, които ни правят по-мъдри и по-малко щастливи, и почти никога такъв за любовта и приятелството? Дали липсата на втори шанс не е свързана с най-важния житейски урок, който трябва да научим, а именно как да преодоляваме загубата и да сглобяваме разбитото си сърце? И ако е така, води ли се някъде статистика – кой как се справя и доколко е реконструирано и възстановено сърцето ни? Ако е така, защо няма наръчници как да построим отново разбитите си душевни кристални замъци и магазини за резервни части за разбитите сърца? Не би ли било по-лесно, ако има например аптека, от която можеш да си купиш лекарство за изневяра на любим човек или бинт, за превързване на пронизаното от стрелата на измамата сърце? След като няма такива магазини и наръчници, може би уроците, които трябва да научим са свързани с предпазването на сърцата ни от такива травми и наранявания..., но не е ли това причината за повсеместното отчуждаване на хората един от друг и невъзможността за създаване на връзки? Означава ли, че липсата на втори шанс за разбитите ни сърца е урок по предпазливост и развитие на умения за опазването им от повторно катастрофално събитие, който трябва да научим? А трябва ли, докато преодоляваме болката и лекуваме раните си, да се усмихваме лицемерно на околните и да се правим на щастливи и унищожително успели? Ако не трябва, защо тогава трябва да се усмихваме лицемерно на хора, които сме изхвърлили от живота си и какъв е смисълът да прикриваме непоносимостта си един към друг, зад усмивки, които са изключителен аналог на смразяващата гримаса на пациент, отиващ при зъболекар, но не и еквивалент на истинска радост и симпатия?